Эрик Ластбадер - Документът Катей

В онази далечна нощ той се беше надигнал на лакът да погледне лицето на Ца. Очите й бяха затворени, чертите й — спокойни и отпуснати. Може би беше задрямала. Не се виждаше нито една бръчка, нито едно напрегнато мускулче. Изгубило всякакъв израз, лицето й позволяваше да се надникне дълбоко в душата.

— Тук дъждът притежава драматична сила — каза Илайн.

— В Япония също.

Тя не се обърна да го погледне.

— В Япония дъждът е красив и съвършен, спуска се елегантно към земята или водата — промълвиха тихо устните й. — Но на Хаваите той е див, пълен с енергия и светлина. Освободен от всякакви задръжки.

Изпънал се до Ца, той изведнъж откри, че чувствата му изобщо не принадлежат на тази жена. Тя не беше свързана с нищо — нито с идея, нито с персоналност, нито с философия. Душата й сякаш беше един огромен кристал. И този кристал сияеше с разноцветни отблясъци, в зависимост от ъгъла, под който светлината достигаше до него.

Но сам по себе си, дълбоко в своята структура, той не притежаваше цвят.

После Ца отвори очи, от тях струеше любовта.

— Искам да остана — прошепна тя. — Не само тази нощ, не до утре… Искам да остана при теб завинаги.

Душата му се сви. Съзна, че я беше приел не само като модел на човешкото съвършенство, а и като нещо много повече. Беше объркал кристалната чистота на духа й с величествения дух на Сейоко. Стана му тъжно и малко страшно, че продължава да търси това, което никога и никъде няма да открие. Сейоко отдавна беше мъртва, но той не можеше да се освободи от присъствието й. Споменът за нея не го задоволяваше, не му стигаше, за да продължи да живее…

И когато на сутринта Майкъл затвори вратата зад Ца, той съзна, че това означава край. Нея я нямаше. Остана образът й върху платното, но това беше всичко.

Сам си беше виновен, виновна беше осакатената му душа. За кратко време откри оръжие срещу самия себе си. Нейната болка. Нейните сълзи, изтръгнали го за малко от агонизиращото желание, което беше обречен да носи в душата си, докато е жив.

— Живяла ли сте в Япония? — попита той.

— Да, доста години — отвърна Илайн. — В крайна сметка разбрах, че дивата енергия на Токио ме прави сънлива и отпусната…

„Всъщност тя съвсем не ми напомня за Ца, осъзна той с разтуптяно сърце. Напомня ми по-скоро за Сейоко.“

— Не ви ли липсва? — дрезгаво попита той. — Имам предвид Япония…

— Аз нямам корени — отвърна тя. — Нищо с никого не ме свързва. Привързаността към хора и каузи ме изморява точно толкова, колкото и големите градове… Тънките нишки на отговорността всъщност са брънките на тежки окови. Чел ли сте „Пътешествията на Гъливер“? Така се чувствам и аз, когато се свързвам с някого… Като Гъливер в страната на лилипутите. И това ми стига…

Ето каква била тази Илайн. Мистицизмът й неотразимо го привличаше. Безусловното й отстъпление пред силите на природата означаваше за него всичко, обясняваше всичко. Тя беше тотално нецивилизована и именно затова беше чужда на всички изкуствено създадени задръжки, които се бяха впили в неговата душа.

Майкъл щеше да разбере това много по-късно, но в момента имаше чувството, че тя го привлича толкова силно, колкото баща му е бил привлечен от живота на таен агент за Седми отдел, а по-късно и за БЕМТ…

Това чувство го правеше различен от света на другите. То наистина го караше да се вижда в особена светлина. Но повече от всичко то му носеше усещането за неограничена свобода.

Филип Дос несъмнено беше считал за най-голямо постижение в своя живот онази свобода, която му е позволявала да прави каквото пожелае, да се превъплъщава в когото пожелае, да има право на избор в един свят на неограничени възможности.

При Майкъл тези неща идваха по-леко и по-естествено. Специалната подготовка в Йошино го беше научила как да сграбчи живота, как да се наслаждава на неговото безкрайно разнообразие. За него свободата на избор беше толкова естествена, колкото самият живот.

— Слънцето! — възкликна Илайн. — Ето го, отново наднича иззад планинските върхове!

Майкъл беше забравил защо е тук. Омаян от величието на природата, той гледаше с опитното око на художник как последните вълма на буреносните облаци, бели и ефирни, бавно отстъпват в небитието и между тях надничат величествените скалисти зъбери. Вятърът, подобно на майстор илюзионист, незабележимо отнасяше остатъците от бурята. Златните слънчеви лъчи пробягаха по стръмните изумрудени склонове, милиарди дъждовни капчици заблестяха с яркостта на шлифовани диаманти. Птичките весело запяха, крилата им се мяркаха в лазурната синева, после изчезваха.