Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Но той…

— Ще се оправи, стига да не напълни гащите. Забрави за него.

Хаваецът не можеше да разбере дали Дебелака се шегува. Дебелият кафяв пръст се зарови в обгорелите останки на бюрото.

— Казваш, че това е всичко, което сте намерили от личните му вещи, така ли? — пръстът помръдна над крайчето от кожен портфейл и полуобгорели хартийки.

— Но тук няма достатъчно доказателства, за да повярвам, че всичко се е превърнало в пепел. Исках да получа всичко, до последното копче. Но не го получих. Кажи ми защо.

— Бяхме на мястото секунди след катастрофата — преглътна с пребледняло лице хаваецът. — Следяхме го точно както ти ни нареди…

— От Каанапали…

Хаваецът кимна.

— Видяхте тялото — не беше въпрос, а по-скоро припомняне на направено по-рано изявление.

— Видяхме го. Колата още гореше, но те бързо успяха да го измъкнат.

— Полицията.

— Не — поклати глава хаваецът. — Бърза помощ — знаеше как се водят разпити и си даваше сметка, че в момента трябва да дава кратки и ясни отговори. Неволно се запита дали да излъже, когато се стигне до основния въпрос. Сети се за брат си, изритан навън при отвързаните добермани, и душата му се сви от омраза и страх.

— Видя ги как вадят тялото от колата.

— По-скоро как го отлепват от нея…

Ичимада Дебелака кимна с глава и рече:

— Продължавай.

— Насъбра се тълпа. Полицията беше заета да отклонява движението. Имахме своя шанс, ти ни беше казал какво да търсим…

— А тези неща? — дебелият кафяв пръст отново потъна в обгорелите останки върху бюрото. — Как ги взехте?

Хаваецът сви рамене.

— Вече казах, че полицията беше заета да отклонява движението. Имаха нужда от доброволци за гасенето на огъня и за измъкването на тялото от колата.

— И вие с брат ти бяхте тези доброволци, така ли?

— Бяхме първите, които се приближиха до колата, и извадихме всичко, което можеше да бъде извадено. Но, както виждаш, то е почти овъглено… С изключение на това… — в ръката на хаваеца се появи парче червена панделка, станала почти черна от пожара. — Открихме го близо до колата, затова е цяло.

Ичимада Дебелака го огледа с безизразни очи.

— Багажникът?

— Беше се отворил от удара. Вътре нямаше нищо, освен обичайните неща…

— Но това, за което ви изпратих, не е тук, нали? — сви устни Дебелака.

— Не е, доколкото помня описанието — отвърна хаваецът.

— Искам го.

— Знам.

— Иди и го намери.

Клубът „Елипс“ се намираше на авеню „Ню Хемпшър“, приблизително на равни разстояния между Центъра за изобразително изкуство „Джон Кенеди“ и хотел „Уотъргейт“. От широките му прозорци се разкриваше прекрасна гледка към парка Рок Крийк и извиващата се като змия лента на река Потомак.

Майкъл никога не беше чувал името на „Елипс“, но това беше съвсем в реда на нещата за един град, който гъмжи от хиляди клубове, организации и асоциации. Освен това той самият никога не беше се приобщавал към вашингтонското висше общество.

Изкачи гранитното стълбище на солидната сграда в колониален стил. В просторното преддверие го посрещна униформен портиер, попита за името му и кимна с глава. После поведе Майкъл по широко мраморно стълбище към горния етаж, запълнен почти изцяло от художествена галерия. Спряха пред врата от солиден бук, служителят почука и почтително се дръпна встрани.

Просторното помещение с високи тавани носеше характерната атмосфера на стар благороднически клуб. В продължение на дълги години кожените мебели, килимите, кадифените завеси, а дори и стените се бяха просмуквали с миризмата на мъжки одеколони и тютюн за лула. Тази миризма отдавна се беше превърнала в част от атмосферата тук и би могла да изчезне само ако някой реши да срине старата сграда до основи.

На една от надлъжните стени имаше три огромни прозореца, между тях бяха наредени стари кожени кресла, открояващи се добре на фона на копринените тапети в кремаво и златно. Късите стени на помещението бяха запълнени почти изцяло от солидни дъбови шкафове с остъклени витрини, зад които беше подредена внушителна колекция от отлежали напитки — порто, шери, бренди и арманяк. Някои от бутилките бяха от средата на деветнадесети век. На стената срещу прозорците доминираха два големи портрета в масло — Джордж Вашингтон и Теодор Рузвелт.

Средата на помещението беше заета от огромна, изящно гравирана заседателна маса от черно дърво. Около нея бяха разположени осемнадесет стола, изравнени като по конец. Майкъл установи, че дванадесет от тях са заети, въздухът тежеше от цигарен дим.