Эрик Ластбадер - Документът Катей

Майкъл мълчаливо кимна с глава. Помнеше страха. За Одри и за татко… А може би и за самия себе си.

— Изпаднах в истерия — продължи Одри. — Умирах от студ, въпреки грейката…

— Беше най-малко тринадесет градуса под нулата, а и вятърът беше ужасен — кимна Майкъл.

— Исках да тичам, Майк. Но ти ме сграбчи и ме накара да ти помагам. Изградихме си заслон от сняг и така се спасихме от ужасния вятър… После притисна главата ми до гърдите си и аз чух ударите на сърцето ти. Господи, колко бях уплашена! Но вече не ми беше студено, притиснати един до друг, двамата изчакахме да отмине виелицата… После татко ни намери… — тя вдигна глава и го погледна в очите: — Тогава ти беше моят закрилник… Татко не можеше да повярва на съобразителността, която си проявил… Помня как ни целуваше. За пръв и последен път ни целуваше… И двамата заедно.

— И все повтаряше: „Мислех, че сте мъртви, мислех, че сте мъртви!“… — Майкъл стана, заобиколи писалището и се приближи до прозореца. През оризовата хартия се процеждаше светлината на прожекторите навън. Чувстваше се неудобно от спомените на сестра си, те бяха косвено обвинение на едно пренебрегнато от баща си дете… А не се ли чувстваше неудобно и от проявата на сестринската й обич?

— Предполагам, че мама е поискала монтирането на това осветление — промърмори той.

— Не — поклати глава Одри и се облегна на дивана. — Бях тук, когато поставяха прожекторите. Бяха идея на татко.

Майкъл отправи поглед към сенките на дърветата.

— Каза ли защо иска да ги постави?

— Не беше необходимо — отвърна Одри и сви рамене под въпросителния поглед на Майкъл: — Мислех, че мама ти е казала. Имаше опит за грабеж.

— Нищо не ми е казала — поклати глава Майкъл.

— Какво се е случило?

— Нищо особено — отвърна Одри. — Вероятно някой аматьор се опита да проникне в къщата. По-точно тук, в кабинета. Бях тук, макар че беше почти три сутринта… Просто не можех да заспя. Усетих човек зад прозореца, точно там, където си застанал в момента…

— Видя ли го?

— Не. Извадих пистолета на татко и стрелях.

— Прожектори… — промърмори с недоумение Майкъл. — Някак не се връзват с навиците на татко…

— Прав си.

Той се обърна и пристъпи към дивана. Одри беше подвила крака под себе си и изглеждаше доста по-спокойна. Седна до нея и се облегна назад.

— Как е починал татко, Майкъл? — попита тихо Одри.

— При катастрофа, поне така ми каза чичо Сами.

— Каза го и на мен…

В стаята се възцари мълчание.

Накрая Майкъл въздъхна и попита:

— Какво имаш предвид, Оди?

Лицето й беше сдържано и хладно.

— Ти ще кажеш, нали беше негов любимец?

— Къде е?

Дебелият кафяв пръст се насочи към масата.

— Искам го!

Дебелият кафяв пръст се поклати в знак на отрицание.

— Вие обещахте да ми го донесете!

Дебелият кафяв пръст промени посоката на движението си и се заби в купчинката на бюрото. В стаята се разнесе миризма на изгоряло.

Ичимада Дебелака тежко въздъхна, огромното му шкембе потърка ръба на бюрото. Тънките му, извити като лък устнички леко премляснаха:

— Не успях да го получа. Много исках, но не успях…

Черните му очи бавно се повдигнаха към двамата посетители, които вдървено пристъпваха от крак на крак. Бяха абсолютно еднакви, облеклото им се състоеше от еднакви шарени ризи, плувни гащета на ярки ивици и плетени сандали.

— Какво е вашето обяснение? — пожела да узнае Ичимада Дебелака.

Доберманите в двора започнаха да лаят и хавайците като по команда извърнаха тави към прозореца. Две хлапета с дълги руси коси притичаха покрай сградата, в ръцете си стискаха каишки със стоманени накрайници, опънати до скъсване от силните кучета.

— Някой е влязъл в периметъра — обади се единият от хавайците.

— Може би е полицията — допълни другият.

— Нищо подобно — тръсна глава Ичимада Дебелака. — Най-вероятно са надушили следите на някой глиган…

— Кучетата или сърфистите? — попита шеговито единият от хавайците.

— Тук е Кахакулоа — отвърна с достойнство Дебелака. Говореше тежко и авторитетно, сякаш словата му трябваше да бъдат издълбани върху каменна плоча и никой не трябваше да се съмнява в тяхната правота.

— Тук не стъпва полицейски крак, освен ако сам не се обадя в участъка.

Кахакулоа се намираше на североизточния край на Мауи, свързан с градчето Вайлуку единствено чрез тесен асфалтов път, който свършваше на няколко мили преди огромното имение. Оттам нататък пътят беше тесен колкото да мине една кола, при това толкова стръмен, че беше достъпен единствено за джипове с двойно предаване и достатъчно разстояние между пода и повърхността на каменистия път. Много от колите, които биха опитали да се доберат до Кахакулоа, все още се търкаляха покрай пътя с разбити картери и локви масло край тях.