Эрик Ластбадер - Документът Катей

Започна да крещи и не спря, докато жената до него не натика в гърлото му двадесет и пет кубически сантиметра „Торазин“.

Сега, полусляп, в здрача на къщата на Ичимада Дебелака в Хана, Уде сграбчи жицата, която пристягаше Одри към дървения стол. Тя беше отпуснала глава на гърдите си, наложи му се да й удари няколко силни плесника, за да я върне в съзнание.

— Помогни ми! — изкрещя той. — Помогни ми, аз кървя!

Одри отвори очи. Не знаеше къде се намира, не познаваше мъжа, който крещеше в лицето й. Полумъртва от глад, обезводняване и ужас, тя нададе кратък вик и отново припадна.

Приведен над нея, Уде задъхано я наблюдаваше. Спомни си я при проникването в този дом. Тогава не беше вързана, кротко си спеше на едно от леглата в стаята, на масичката до нея имаше храна и вода. Уде ликвидира и двете, докато четеше неподписаната бележка оставена на възглавницата.

„Одри, не бива да се страхуваш от нищо. Доведох те на Хаваите, за да те спася. Вече си далеч от хората, които искат да ти причинят зло. Стой тук, докато се върна. Имай ми доверие.“

Уде накъса бележката и завърза Одри за стола. Искаше да бъде сигурен, че ще я завари тук, след като приключи с по-неотложните задачи.

А сега гледаше как изтича собствената му кръв.

Одри дойде в съзнание доста по-късно, събудена от птичите песни. Върху едната й гърда спеше малък геко. Тя го видя и изпищя, ръката й светкавично се пресегна, хвана гущерчето и го захвърли на земята. Надигна се и започна да се оглежда. Къде се намирам, запита се тя. Главата ужасно я болеше, сякаш часове наред я бяха стягали в менгеме. В гърлото си усещаше странен парлив вкус, устата й беше суха, изпитваше страхотна жажда.

Навсякъде около себе си виждаше дървета — дебели, разклонени и покрити със сочнозелени листа. По тялото й играеха слънчеви зайчета. Беше облечена с къси панталонки от син памук, бяла тениска и яркочервени пластмасови сандали. Не бяха нови, не бяха и нейни. На тениската имаше някакъв надпис. Дръпна плата по-далеч и успя да го прочете: „Триатлон — мъже, Кона, 1985.“

Кона? Къде се намираше това? Напрегна паметта си. Май беше на Хавайските острови. Огледа се ръцете и краката й усетиха полъха на топлия бриз, в ушите и с нова сила нахлу песента на птиците и жуженето на насекомите. Нима наистина съм на Хаваите запита се тя.

Какво се случи?

Стисна главата си с две ръце и затвори очи от режещите лъчи на слънцето. Тяхната яркост допълнително усилваше главоболието й. Господи! О, Господи! Моля те, направи така, че това ужасно главоболие да изчезне!

Започна да си спомня. Беше си у дома, в Белхейвън. Дочу нещо в мрака на нощта, стана и започна да се спуска към хола. Мислеше, че там, в кабинета на баща им, се намира Майкъл… Но вместо него…

Кой беше там? Защо?

Въпросите без отговор летяха в обърканото й съзнание като подплашени птици, главоболието се усили. Тя изпъшка, претърколи се по корем и повърна. От устата и не излезе почти нищо, тъй като стомахът й отдавна беше празен.

Замаяна, тя се отпусна върху меката трева. Дори дишането причиняваше силни болки в главата й, а и в цялото й тяло. Но здравият й организъм постепенно започна да излиза от шока и тя скоро се почувства по-добре.

Опря длани на земята и бавно се надигна. Краката й бяха странно омекнали, чувстваше се като инвалид. Застанала на колене и лакти, с приведена ниско към гърдите глава, тя си даде сметка, че вероятно отново беше изгубила съзнание.

В душата й се промъкна страх. Какво се е случило с мен? Съдейки по полегатите лъчи на слънцето, пробиващи гъстите корони на дърветата, вече беше късен следобед. Което означаваше, че доста часове е била в безсъзнание.

Спомни си, че Майкъл я беше повикал по име, приближавайки се към кабинета. Спомни си и блясъка на катаната, пронизителния звън от сблъсъка на оръжията. Отново и отново…

А после? Какво се е случило после?

Майкъл! Майкъл!

Удържа сълзите си с огромно усилие на волята. В главата й прозвуча поучителният глас на брат й: „Това няма да доведе до нищо добро. Трябва да се стегнеш, Одри.“

Почерпила сили от този глас, тя се опита да изпълни съвета му.

И тогава видя Уде. Най-напред очите и се спряха на „ирезуми“ — татуировките, които покриваха голото му тяло. После си даде сметка за огромните му размери. Лявото му рамо беше бинтовано, марлята беше напоена с ръждиво петно засъхнала кръв.

Мъжът беше от източната раса. Японец или китаец, тя не беше в състояние да определи това. Ако Майкъл беше тук, положително би се ядосал на невежеството й.