Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Оттеглям ги — решително отвърна Марс, преценил, че е по-добре да признае малкото си поражение. — Но сам разбираш, че бях длъжен да ги направя, нали?

— Питам се защо — изгледа го продължително Героя. — Нещата не са чак толкова тайнствени, макар да съм готов да се обзаложа, че ТИ ги приемаш за такива… Има само един начин да придадем някакъв смисъл на този разговор, Волков… Признанието, че и ти вярваш в Бога, също като мен… Не, не се опитвай да го отричаш заради Лара. Няма смисъл, просто защото и тя вярва в Бога… А също и Арбат, ей там, в басейна… По този въпрос сред присъстващите цари пълно единодушие. Освен това Лара ти принадлежи изцяло, тялом и духом… В страна, която отрича капиталистическото чувство за собственост, това звучи особено иронично, нали? Виждам, че устните ти мърдат, Волков. Какво има? Защо не говориш? Аха, това е ерес, така ли? Добре. Значи и двамата обладаваме еретични мисли. Виждаш ли? Не си по-различен от мен, макар че не очаквам да си го признаеш…

Очите на Марс пламтяха. Сякаш искаха да пронижат черепа на Героя, да изгорят тайнствената космическа зараза, настанила се в главата му.

— Всички ние чувстваме присъствието на Бога — продължи Героя. — Именно това присъствие ни обединява в този момент… Четири безкрайно различни живи същества… А може би точно нашата вяра в Него ни е събрала тук…

— Не искам да говорим за Бога — обади се Марс.

— Веднага сменяме темата — иронично се усмихна Героя. — Не бих допуснал да изпитваш душевен дискомфорт… — лицето му мрачно се разкриви. — Но преди това ще ти кажа още нещо… Открих основната ти слабост, Волков…

Марс усети как устата му пресъхва от непонятно чувство за срам. Прииска му се чаша вода, но не посмя да помоли Лара, страхувайки се от присмеха на Героя.

— И каква е тя? — объркано смотолеви той.

— Всичко е много просто — усмихна се Героя. — Ти нямаш представа какво е станало с мен там, горе, нали? Затова, каквото и да ти разказвам, ти не можеш да го отхвърлиш — просто ей така… Дори това да е най-голямата небивалица, Волков! Аз не се мисля за Бог, но в определен смисъл действително съм такъв, особено за теб… Защото не знаеш абсолютно нищо за мен!

— Ти си човек, също като мен — направи опит да се овладее Марс. — И двамата сме обикновени човешки същества — но в гласа му липсваше убеденост.

— Ние с теб приличаме на испански цигани, Волков — продължаваше да се усмихва Героя. — Перчим се един срещу друг… Като на дуел, вързани за двата края на двуметрово въже… Но и двамата нямаме ножове — традиционното циганско оръжие. Затова отчаяно се борим да измислим нов начин, с чиято помощ да постигнем победата… Резултатът е равен, никой не може да вземе предимство… — усмивката му се разшири и стана някак жестока. — Или вече не е така? Нима си открил начин да ме победиш? Нима нашият дуел ще се превърне във война на надхитряне?

— Ние не сме противници — поклати глава Марс. — Не зная защо мислиш, че аз съм ти враг…

Героя не отговори, очите му бяха насочени към Арбат.

— За какво си говорите с делфина? — внезапно попита Марс.

— С Арбат — поправи го Героя.

— Добре, с Арбат…

— Обсъждаме тайните на Вселената — промълви Героя, без да откъсва очи от делфина. — Сложността на съществуванието, разнообразието на познанието… Но най-вече тайнството на смъртта…

Марс хвърли озадачен поглед към Лара, но тя гледаше право пред себе си. Изведнъж изпита чувството, че губи ориентация. „Какво става тук, запита се той. Един от присъстващите очевидно е луд, но защо не мога да разбера кой е той?“

— Какво стана там, в Космоса? — смени тактиката той. — Връзката с „Один-Галактика“ беше прекъсната и точно тогава стана нещастието… Зная, че оттогава изтече доста вода, но…

— Не и за мен — прекъсна го Героя. — За мен всичко изглежда така, сякаш се е случило вчера.

— Разбирам, че определени обстоятелства НАИСТИНА изглеждат така, сякаш…

— Случи се вчера! — повтори Героя, вдигна ръце и ги уви около въображаемо кълбо над главата си. — Защото аз се научих да боравя с времето така, както вие боравите със светлинните лъчи…

Продължаваше да казва „вие“, вместо „ние“ — сякаш се беше изключил от състава на човешкия род.

— Изтекоха петнадесет месеца откакто излязох от комата, нали? Колко пъти си ме питал, какво е станало и колко пъти съм ти отговарял?

„Безброй, призна в себе си Марс. Но бедата е там, че никой не ти вярва…“

— Отговори ми пак — рече на глас той. — Въпреки всичко…