Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Всички са японци!

— Японци ли? — учуди се Ръсел, пристъпи към трупа на един от охраната и бавно го обърна по гръб. — Вярно, японци са… — сръчно нави ръкава на памучната куртка и добави: — При това Якудза… Какво ли ги е накарало да дойдат чак тук?

— Може би загрижеността за направените инвестиции — подхвърли Естильо.

Тори не беше на това мнение. Макар че зърна татуировката на мъртвия само за миг, тя веднага, оцени сложността й: това „иризуми“ принадлежеше на човек, който е поне заместник-главатар в съответния клан. Човек с прекалено голяма власт, за да поеме някакви си охранителни функции, при това толкова далеч от дома. Якудза не работят така, а хората с отговорен пост не биха дошли чак тук, в джунглите на Боливия, без крайно основателна причина. Кокаинът си е кокаин, проверката на качествата му спокойно би могла да стане при получаването. Но какво тогава правят Якудза тук, на края на света? Какво е толкова важно, че…

Естильо нададе остър вик, автоматът в ръцете му сърдито залая. Един от лаборантите с пистолет в ръце отлетя назад и се блъсна в поцинкованата маса. Няколко десеткилограмови чувала с готова стока паднаха на пода, един-два се разкъсаха. От гърлото на Тори излетя озадачено ръмжене, краката я насочиха към белите купчинки върху бетонния под. Ръсел я последва и видя как върхът на ножа й потъва в кокаина и побутва нещо черно в него.

— Какво, по дяволите, е това? — подвикна Естильо, без да изпуска от поглед пленниците.

— „Мека опаковка“ — отговори Ръсел.

— Какво?

— Това е един особен начин на контрабанда — поясни Тори. — Прост, но високоефективен, тъй като е измислен от болни мозъци… Контрабанда, скрита в пакет с друга контрабанда, достатъчно скъпа сама по себе си. — Върхът на ножа разчисти белия прах от нещо като прозрачен плик, пълен с някакви странни топчета, ситни като сачми. Бяха от черен, силно матиран метал, без никакъв блясък…

— Какво ли е това? — сякаш на себе си промърмори Ръсел, вдигна плика и го претегли върху дланта си. — Доста тежка стока…

Тори вече ровеше в съседния чувал. В средата му скоро се появи втори плик, напълно идентичен с първия.

— Ето обяснението за присъствието на японците — промърмори тя. — Значи изобщо не става въпрос за контрабанда на кокаин — възкликна Ръсел, без да откъсва очи от черните топчета.

— Така е.

— Тогава?

Прекъсна ги предупредителният вик на Естильо:

— Внимание, идват!

Стиснал готовия за стрелба автомат, аржентинецът подкара пленените лаборанти пред себе си.

— По дяволите! — изруга от прага той, обхванал осветената площ на обекта за частица от секундата. — Проклетите войници вече са тук!

— Подредихме се, няма що! — изръмжа Ръсел и хвърли обвинителен поглед към Тори.

— Вземай сачмите и да тръгваме! — кратко заповяда тя.

Разнесе се автоматична стрелба. Естильо отскочи от вратата и отвърна на огъня.

— През прозорците! — заповяда Тори. — А навън държим посока към пистата!

Качиха се на работните маси и оттам изскочиха навън. Прозорците бяха доста високи, но гъстите храсти долу омекотиха падането им.

Огънят на войниците стана по-концентриран и по-точен. Около тях се разхвърчаха листа и късчета от мазилката. Улучен в месестата част на ръката си, Естильо пусна едно проклятие на немски и придърпа Ръсел зад ствола на близкото дърво.

Разнесоха се викове, нови автомати се включиха в обстрела. Тори се извърна към двамата мъже и им направи знак да се разпръснат. После, приведени към земята, тримата затичаха към самолетната писта, отговаряйки на огъня с къси, но точни откоси на автоматите си.

С лекота разкъсаха набързо оформения кордон от пазачи в южния край на обекта и минута по-късно вече бяха извън периметъра. Насреща им тъмнееше грамадата на двумоторния „Туин Отър“, истински оазис на спасението.

Войниците и пазачите се организираха едва когато разстоянието до самолета беше преполовено. Огънят на автоматите им избухна с нова сила. От портала изскочи джип и със заплашително ръмжене се насочи към тях. Шофьорът беше приведен ниско над кормилото, а двама войници отзад деблокираха лафета на тежка картечница.

— Исусе! — промърмори Ръсел.

— Не спирай! — подвикна му Тори, но самата тя се закова на място и притисна приклада на узито до рамото си. Но джипът не промени посоката на движение към нея, както би й се искало. Само дулото на картечницата заплашително започна да се върти, бълвайки сърдити, дълги пламъци. Тори измъкна фосфорна граната от колана си, прехвърли автомата в лявата си ръка, а с дясната запрати гранатата по посока на джипа.