Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Защо правиш това?

— Беше глупаво от моя страна да поемам това „гири“ — подсмръкна Хоно. — Бремето е прекалено тежко за плещите на една жена…

— Глупости! — тръсна глава Езо. — Бремето на „гири“ се поема изцяло от воинския дух, който няма нищо общо нито с пола, нито с възрастта. Ти притежаваш воински дух, госпожо Канзей. Усетих го там, в дожото. Биеш се с наслада и ярост, изпитваш истинско удоволствие. Сигурен съм в това, защото и аз се чувствах по същия начин…

— Не мога да не се тревожа за бедния Гийн! — проплака Хоно. — Какво би станало, ако…

— Воинското сърце е чисто като сълза — прекъсна я с авторитетен тон Езо. — То се закалява в решителен бой, в славата на честта, в мъдростта на „гири“… Само това е от значение, госпожо Канзей. Не забравяй, че Гийн е обикновен човек и нищо повече…

— Но някога аз обичах този човек — въздъхна Хоно. — А може би още го обичам, както ми подхвърли преди време… В същото време обичам и Ейкичи, своя съпруг…

— Ейкичи също е обикновен човек. Докато воинските идеали са нещо свещено, нещо съвършено и далеч по-значително от съдбата на обикновените хора. Убедиш ли се в това, успееш ли да се слееш с тях, нищо друго не може да има значение…

— Но аз съм съпруга на Ейкичи и му дължа своята чест — мрачно промълви Хоно.

— Хората са грешници, госпожо Канзей — поклати глава Големия Езо. — Независимо дали са мъже или жени… Те лъжат, крадат, изневеряват… Такава е човешката природа, самият живот… Да зависиш от някого, със сигурност означава, че си търсиш белята… Воинът е над тези чувства и именно в това се крие силата му.

— Думи — въздъхна Хоно. — Празни думи и нищо повече…

Големия Езо замълча, очите му не слизаха от лицето й.

Най-накрая поклати глава, посегна към менюто и рече:

— Напълно си права… Но тази вечер ще направим така, че празните думи ще се изпълнят със съдържание.

Първо стигнаха до градината, мъховете блестяха като малахит под жълто-зелените кленови листа. После се появи езерото — дълбоко, мрачно и тайнствено. В бистрите му води се мяркаха обсипаните с точици гърбове на лениви пъстърви, а повърхността му оставаше гладка и чиста като белите страници на ненаписана книга…

— Тук Мама-сан разгадава поличбите — подхвърли Големия Езо, сякаш прочел мислите й. — Танцът на рибите й помага да надникне в бъдещето. Поне така твърди тя…

Намираха се в северните покрайнини на Токио, застроени предимно със стари дървени къщички като тази, останали от предвоенните години. В този час на угасващия ден светлината беше изключителна, сякаш се излъчваше направо от стройните кленове, от водите на спокойното езерце, от мъха по камъните около него… Човек оставаше с чувството, че времето е спряло, затаило дъх пред величествената красота на природата.

— Откъде си разбрал за съществуването на подобни места? — попита Хоно. — Тук ли се освобождаваш от излишъците на сексуална енергия? — скрит намек за тъй наречените градини на удоволствието, в които японците търсят облекчение от житейските трудности в които всичко е позволено…

Големия Езо се усмихна, обърна гръб на езерото и я поведе към къщичката между дърветата. Мама-сан беше на прага и сякаш ги очакваше. Поклони се на Езо, изчака го да представи Хоно и я отрупа с любезности. Събуха обувките си и ги сложиха в красив сандък от кьоки, монтиран върху гранитния праг. Къщата беше пълна със свежи цветя, букети покриваха дори част от еротичните дърворезби, окачени по стените. Мама-сан ги въведе в стая с шест татамита, в която доминираше прекрасен скрин от червено дърво с метални инкрустации. Върху него беше поставена проста бяла ваза, в която имаше една-единствена жълта хризантема, издигаща се сред тъмнозелени листа. Поднесе им чай, после Големия Езо се извини и излезе.

— Често ли идва тук? — попита Хоно.

— О, не — тъжно отвърна Мама-сан. Имаше сива коса и приятно закръглено лице, облеклото й беше старомодно, но безупречно. Под светлозеленото кимоно надничаше ръбчето на бельото в яркожълт цвят — точно според старите традиции. Сложната й прическа се крепеше от изящно изработени дървени гребени, а лицето й беше силно гримирано в бяло, черно и алено — пак в съответствие с традициите. — Идва много, много рядко…

— От къде го познавате?

Мама-сан изви глава и изведнъж заприлича на присмехулник, кацнал на тънък клон и готов всеки миг да отлети.

— Мила моя — усмихна се тя. — Това място е собственост на Големия Езо… — усмивката и се разшири, в очите й се появи закачливост. — Готова съм да се обзаложа, че днес сте обядвали в неговия клуб в Гинза!