Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Значи тя никога не трябва да го вижда. Кожата му е сребриста, гладка и плъзгава като на делфин… Няма никакво окосмение. Докато дойде време да го видиш, вероятно ще има и други промени…

Елис Нън се отпусна на каменната пейка в римски стил, вкопана в дъното на беседката. Очите му помътняха.

— Господи, в какъв свят живеем! — с мъка промълви той. Устните му бяха побелели.

Останаха неподвижни и дълго мълчаха. Баща и дъщеря, кръвни роднини. И едновременно с това безкрайно чужди един на друг…

Тори съзнаваше, че трябва да отвори сърцето си за него, но той продължаваше да й бъде чужд и непристъпен както винаги. „Какво ли се върти в главата му, запита се тя. Единственото му човешко чувство е обичта към Грег. Всичко друго е загадка за мен…“

Отново си спомни за Кои. Слънчевият следобед на самоубийството се появи пред очите й в съвсем ясно, до последните подробности. Ярките цветя по поляната, блясъкът на ножа, първите струи алена кръв… Над далечните планини е надвиснало странно сияние… Някаква врата се отваря, светлината прониква дълбоко, дълбоко, чак до дъното на душата… Нали и Грег спомена нещо подобно? Тори потръпна в недоумение. Не можеше да разбере как нечия смърт ще отваря врати, ще пропуска светлина…

Но беше точно така. Последните мигове на Кои се запечатаха дълбоко в душата й, промениха я завинаги. „Аз също бях облечена в бяло през онзи следобед, спомни си тя. Нейната кръв ме обля, проникна в мен… Тя беше обзета от същото отчаяние, което измъчваше и мен. Но аз успях да се огледам в черното огледало на душата й, наложих си да обърна взор към това, което дълго отказвах да видя… Бях се пристрастила към насилието, към властта, която ми даваше то в един мъжки свят… Едва когато надникнах в душата на Кои, разбрах, че насилието е нещо дълбоко порочно. Кои също го разбра. За съжаление тя избра смъртта, безсилна да се промени. Както съм решена да се променя аз…“

Елис Нън се размърда, очите му бавно се фокусираха върху лицето на Тори. Отвори уста да каже нещо, после се отказа.

Тишината стана още по-дълбока. Сякаш се увиваше над главите им като зелените клонки на лозата с току-що оформени гроздове…

Лаура Нън се прибра малко преди полунощ. Отново прояви странния си нюх да усеща къде точно в огромната къща се намира Тори, отвори вратата на библиотеката и се втурна вътре.

— Миличка! Колко се радвам, че отново си у дома!

Свита на дивана, Тори четеше „История на Виетнам“ от Станли Карноу.

— Здравей, мамо.

Лаура Нън се намръщи, после седна на пода до дивана и кръстоса крака.

— Позицията на йога поддържа тялото младо и свежо! — издекламира тя с глас на инструктор, после се засмя.

Тори усети нервността й и изненадано изправи гръб. Не помнеше майка й да е била нервна.

— Разбрах, че си видяла Грег… — подхвърли Лаура Нън.

— Защо не ми каза, че е жив? Защо ме остави да скърбя за него?

— О, скъпа! Нима мислиш, че ние с баща ти не скърбяхме, когато научихме за изтезанията, на които е бил подложен?

— Не отговаряш на въпроса ми!

— Никога не съм се справяла успешно с инквизициите…

— Един въпрос не е никаква инквизиция, мамо! — простена Тори.

— Имам предвид не броя на въпросите, а тона, с който се задават…

— Добре — предаде се Тори, осъзнала, че не отстъпи ли, нищо няма да се получи. — Извинявай…

Лаура Нън кимна и едва тогава благоволи да даде отговор:

— Забраниха ми…

— Кой?

— Баща ти, разбира се.

Тори замълча, очите й не слизаха от лицето на Лаура Нън.

— Май идеята не е била негова — подхвърли накрая тя.

— Може би — сви рамене майка й. — Беше на Бърнард Годуин, доколкото си спомням…

— Знаеш ли защо? — с Лаура Нън човек трябва да бъде търпелив като с шестгодишно дете.

— Разбира се, че зная — гневно отвърна майка й. — Искаше да те пощади… — главата й убедено кимна: — Да, помня точните му думи… „Искам да спестя на Тори излишни тревоги…“

— Мисля, че това обяснение не ме задоволява.

— Тогава питай баща си.

— Теб питам! — приведе се към нея Тори.

— Недей, Тори! Това не е моя работа…

— Твоя е! — тръсна глава Тори. — Ти си ми майка!

Лаура Нън скри лице в дланите си и се разплака. Тори я гледаше озадачено, тъй като не беше сигурна дали сцената е истинска, предварително репетирана, или просто едно от поредните „упражнения по актьорско майсторство“ на майка й, които най-често биваха импровизирани…

— Сигурно ме мислиш за глупачка — промълви Лаура Нън, след като се наслади на бавното затихване на хлипанията си. — Глупачка, която тича от един моден бутик в друг и мисли как да организира поредното блестящо парти… Не, няма смисъл да отричаш, просто няма смисъл! — избърса очите си, въздишката й беше точно толкова тъжна, колкото трябва. — Но истината е друга. Аз мразя всичко това! Дълбоко в себе си продължавам да бъда простото момиче от провинцията, което се страхува да покаже истинския си лик…