Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Не е ли време да ми разкажеш нещо повече за смъртната ти вражда с жената убиец Фукуда? — попита той.

— Веднъж се опита да ме убие — отвърна Тори, но той очевидно не остана доволен от краткото обяснение. Ще бъде по-добре да му разкажа всичко, въздъхна в себе си тя. И по-честно… — Помниш ли с какво се занимавах, когато ме раниха?

— Разбира се — кимна Ръсел. — Опитваше се да разкриеш същността на някаква тайна японско-съветска програма, за която липсваше информация дори във висшите ешелони на местната бюрокрация. Честно казано, аз бях убеден, че си губиш времето и напразно харчиш средства на „Алеята“. Но Бърнард беше на друго мнение. Знаеш, че когато става въпрос за руснаците, той се превръща в истински маниак — пронизителните му сини очи опариха лицето й. — Сега съжалявам, че проявих отстъпчивост… Ако бях държал на своето, днес ти щеше да си имаш две здрави бедра…

Тори го гледаше така, сякаш за пръв път го виждаше.

— Много мило от твоя страна — бавно каза тя. — Но на практика с новата протеза (проектирана и изработена именно в Япония) аз мога да правя такива неща, каквито едва ли щяха да са достъпни за мен, ако си бях останала с две здрави бедра, както казваш… Можеш да считаш, че в това отношение дори си ми направил услуга… — на лицето й се появи колеблива усмивка, сякаш не искаше да му позволи да надникне в душата й.

Помълча малко, после добави:

— Между другото, слуховете за съвместен съветско-японски проект наистина се оказаха верни. За съжаление обаче не можах да стигна докрай в проучванията си, тъй като се сблъсках с Фукуда…

— Как се стигна до този сблъсък?

— Появи се един мъж — въздъхна Тори. — Всъщност почти дете… На не повече от двадесет години. Изключителен мъж. Както в професионален, така и в личен аспект… Научих за него от Деке, който го окачестви като „тцукуру-хито“ — „творец“… На уличен жаргон това означава силен и влиятелен човек, когото всички обожават поради наличието на изключителна „хара“ — вътрешна духовна сила.

— Беше ли този младеж якудза?

— Най-странното е, че не беше — въздъхна Тори. — Но поради факта, че е „тцукуру-хито“, съветите му бяха търсени от Якудза, особено по отношение на сложни външнотърговски сделки. По образование този човек беше юрист, специализирал в международното право. Наричаше се Йен Ясувара, но аз останах с впечатлението, че това е просто шеговит псевдоним. Той беше от хората, които иронизират всеки и всичко, открито се подиграват на света, в който си пробиват път с невероятно умение и ловкост…

Искрено ненавиждаше договорите и всички други форми на официално споразумение — една доста странна черта за японец. Още по-силно ненавиждаше начина, по който партньорите му крият истинската си същност под дебелите пластове на притворството — нещо, което е задължително условие за оцеляване в японското общество.

Но целта на Йен не беше оцеляването, а успехът. Той искаше да бъде ярка звезда на небосклона на деловите среди. Това може да ти се стори прекалено поетично, но именно такива бяха собствените му думи. Цитирам ги дословно, за да получиш по-пълна представа за същността му…

Веднъж сподели с мен, че мечтае да направи такава сделка, която ще принуди японските делови среди да зяпнат от изненада и възхищение…

— Като японско-съветското съглашение, така ли?

— Точно така — кимна Тори. — Именно по тази причина се срещнах с него. И знаеш ли какво ми каза по-късно, когато вече започнахме да се опознаваме? „Тази страна се нуждае от един здрав ритник в задника!“ Каза го сериозно, с дълбоко вътрешно убеждение.

— До какъв етап стигна вашето опознаване? — попита Ръсел.

— Не бързай, ще стигнем и до това — отвърна Тори. — Йен работеше в „Будоко асошиейтс“ — една неголяма, но изключително престижна адвокатска кантора. Присъствието му там несъмнено се дължеше на факта, че баща му и основните съдружници в „Будоко“ са били земляци. Всички са родени в едно малко селце на остров Хоншу. Самият Йен получава отлично образование, дипломира се сред отличниците на курса си. Казано с две думи, до постъпването си в „Будоко“ той е образец на преуспяващ младеж в съвременна Япония…

А после, както сам сподели, започнало „подстрекателството“…

— Подстрекателство? — озадачено я изгледа Ръсел. — Това пък какво означава, по дяволите?

— Не съм много сигурна — поклати глава Тори. — Но Йен беше от хората, които искат да минират основите на съвременното японско общество… Както писателят Микио Мишима, който прибягнал до ритуално самоубийство в знак на протест срещу сриването на древните самурайски традиции… Йен ясно виждаше проблемите, скрити зад смайващите икономически постижения на модерна Япония. За него страната тънеше в самодоволство, ненавиждаше богатите си сънародници, които обикалят света и купуват скъпите стоки на компании като „Тифани“, „Картие“ и „Унгаро“, грабят всички недвижими имоти, до които могат да се докопат, строят нови курорти в стил „мини Токио“ на Хаваите, вадят дебели пачки за всичко, което може да се купи с пари. „Японците се превръщат едновременно в тъпите, но технологически богати американци на 50-те и вмирисаните на петрол арабски шейхове на 70-те, каза ми веднъж той. Днес ние с нищо не се отличаваме от дебеловратите бакали на всяка световна култура. Прогресът ни превърна в боклук…“