Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Разказвам ти всичко това заради гнева — продължи Наташа. — Гневът, който блика в твоята душа. Моят преподавател по актьорско майсторство твърдеше, че гневът е потисната дълбоко в душата парализа… Колкото повече остарявам, толкова по-склонна съм да приема това негово мнение… — хвана ръката на Ирина и я погледна в очите. — Твоят гняв рано или късно ще си пробие път, скъпа… Няма да си в състояние да го контролираш и един Господ знае какви ще бъдат последиците…

През онази нощ в Ню Йорк Едуард Олби ми показа каква трябва да бъда. Станах нов човек. Защото той ми разкри не само своя свят, но и ми показа моя — нов, в съвсем различна светлина… Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила? — очите й гледаха топло, състрадателно. — Един ден и ти ще срещнеш своя Олби и той ще промени живота ти. Но трябва да действаш решително и да сграбчиш мига, също като мен… Ще си кажеш „нека всички вървят по дяволите“ и смело ще се гмурнеш… Повярвай ми, има моменти, в които човек мисли за последиците, но има и други — когато те престават да са от значение. Разбираш ли, Катя?

— Нямаш представа колко влудяващо е да знаеш, че някъде, може би съвсем близо до теб, лидерите на „Бялата звезда“ действат спокойно, а ти не можеш да се добереш до тях! — въздъхна Марс.

Намираха се в апартамента му на площад „Востанная“, два дни след срещата между Ирина и Наташа.

— Успя ли да научиш нещо?

— Още не — отвърна Ирина и бавно пристъпи към прозореца.

Беше късна нощ, улиците пустееха. От време на време минаваше по някой военен камион и бученето му разтърсваше квартала. „Липсва ми дори уличното движение на Кеймбридж, въздъхна в себе си тя. Липсва ми оглушителната рок музика, момчетата и момичетата, които се смеят и танцуват или просто държат своите кутийки с кока-кола…“ Напоследък непрекъснато си спомняше за Америка, картините от живота там надничаха в съзнанието й като риба през дупка в леда, реалният свят се стопяваше и изчезваше… В корема й се появи някаква особена тежест — сякаш някой беше тикнал вътре навит на кълбо метален кабел, все по-трудно понасяше компанията на околните. Веднъж дори й прилоша, не можеше да диша. Имаше чувството, че пропада в някаква черна дупка.

Чувстваше се виновна, но беше безсилна да промени хода на събитията. Съзнаваше, че все по-страстно търси дружбата на Наташа, а намеренията да се възползва от нея минават на заден план… Ами отношенията й с Марс и Валери? Вече беше изгубила представа какво изпитва към всеки от тях. Имаше чувството, че би могла да живее без тях, напълно самостоятелно. Същевременно ги обичаше и мразеше, без да си дава сметка, че тези противоречиви чувства се дължат на бурята, която терзае душата й. Сякаш беше попаднала в капан зад някакво странно огледало и не можеше да се ориентира накъде да върви, какви емоции да си позволи…

Положението ставаше все по-сложно, все по-трудно за контрол. Затънала безнадеждно в него, Ирина усещаше как се дави и става напълно безпомощна.

— Може би няма да оправдаеш доверието ми — кисело промърмори Марс.

— Не говори така!

— Защо? Дадох ти всичко — фалшиви документи, кола, възможност да отсъстваш от работа когато пожелаеш и да ходиш един бог знае къде… А какво получавам в замяна? Имаш ли с какво да се похвалиш?

„Всички тези неща ги получавам и от Валери, помисли си Ирина. Но Марс не трябва да подозира нищо, нито пък Валери. Само по този начин мога да ги държа в ръцете си. Едновременно с това трябва да предложа нещо на Марс — той толкова много разчита на мен, не бива да го разочаровам… Трябва да прекратя колебанието и да му дам Валери — в крайна сметка това е истинското му желание. Валери заедно с цялата му дейност срещу националистите от «Бялата звезда»…“ Въпреки това Ирина продължаваше да се колебае. Не искаше да се завръща обратно в скучната канцелария, към безинтересната си работа — това би я съсипало окончателно. Следеше Валери и Наташа вече седмици наред, но все още не беше готова да се гмурне с главата надолу в новия живот — интересен, вълнуващ, спиращ дъха…

Марс внимателно я изгледа, после поклати глава и, сякаш прочел мислите й, каза:

— Мисля, че е време да се върнеш към работата си в Министерството на образованието — повдигна рамене, на лицето му се изписа разочарование. — Жалко! При създалите се обстоятелства наистина разчитах да откриеш нещо интересно… Началото беше отлично, успях да идентифицирам голяма част от лидерите на „Бялата звезда“… Но сега трябва да се действа бързо, тъй като приближаваме до един фатален срок…