Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Мръсотията лесно изчезваше в тръбите на канализацията, но със спомените не беше така. Спомените съществуват самостоятелно, напълно независими от волята на човека. Запален почитател на Юнг, Валери отдавна беше открил, че голяма част от възгледите му се формират под натиска на онази странна смесица от минало, настояще и бъдеще, която е характерна за всяко живо същество — лепкава и жилава като мрежата на огромен паяк… А в центъра на тази мрежа зловещо проблясва миналото — общо и задължително за всеки човек…

В тази мрачна точка се съдържа и способността (а може би желанието?) на човека да бъде нехуманен по отношение на ближния си. Убийството — заклеймявано от обществото във всички фази на човешката история — все пак си остава едно от най-съкровените желания на индивида. Той най-често прибягва до него по отношение на съседа си, при това в най-тежката му форма — масовото убийство…

Нима бе толкова далеч в историята 1918 година — когато чичото на Валери е бил застрелян в центъра на Киев само защото дръзнал да говори на украински? По онова време президентът на Украйна е бил покорен слуга на Кремъл. Той забранил с декрет украинския език, наричайки го реакционен, креация на гнилата интелигенция и кулаците — онези украински селяни, които неуморно превивали гръб, за да изхранват цяла Русия. По силата на този декрет един от многобройните руски войници в Киев просто насочил пушката си в главата на чичото и дръпнал спусъка. „Не изпълнява заповедта, ваша чест! Наказан, ваша чест…“

Ами баща му? Валери си даваше сметка, че не бива да се замисля върху съдбата му. Ужасната съдба на много хора в тази страна, включително и руснаци…

Тръсна глава и тръгна по окосената трева на поляната. Очите му се насочиха към сенчестата горичка от борове и гъвкави брези, отвъд която беше разположен красивият замък на Архангелское. Защо са тези мрачни мисли?

— Другарю Колчев?

Валери позна гласа на доктор Калинин, окачи пресилена усмивка на лицето си и бавно се обърна:

— Здравейте, докторе.

— Добре направихте, че се отбихте — каза доктор Калинин с тон, който би подхождал на погребален агент. Валери знаеше, че не го прави нарочно, че тонът му е в съответствие с духа, който витае над тази мрачна сграда. Когато човек прекарва голяма част от времето си сред живи мъртъвци, той неволно започва да се влияе от тях.

Доктор Калинин беше млад човек със светла коса и дълбоко хлътнали очи. Валери не знаеше какво провинение го е запратило в това чистилище толкова млад, нямаше и желание да узнае. Въпреки това изпитваше жалост към него.

— Трябва ви повечко слънце — отбеляза той и махна с ръка към безоблачното небе. — Ще ви се отрази добре…

— Всичко е от проклетата дълга зима — въздъхна докторът. — Слава богу, че пролетта вече е тук, нещата ще се оправят… — но от мрачното изражение на лицето му беше ясно, че нещата никога няма да се оправят, поне за него…

Валери тикна ръце в джобовете си и тръгна през полянката, изпъстрена с дървени столове. Повечето от тях бяха заети от болните — странни същества, напълно смазани както във физическо, така и в психическо отношение. Зад всеки от тях се издигаше заплашителната фигура на санитар в бяла престилка. Валери инстинктивно искаше да забави мига, в който ще се наложи да влезе в прокълнатата от Бога сграда. Вонята на коридорите й никога не можеше да се забрави, още отсега чувстваше как му се повдига от нея. „Това е положението, докторе, рече си той. Съжалявам, но работното ти място е гадно и кара стомаха ми да се свива… Разбираш ме, нали?“

— Тя е будна — подхвърли доктор Калинин, решил да се докосне до болезнената, но неизбежна причина за посещението му. — Ще се радва да ви види…

„Защо го правя“, запита се Валери. Защо се опитва да спусне булото на илюзията над ужасната истина? После сам си отговори: ясно е защо. Нима иначе доктор Калинин би успял да се примири със собствения си живот, протичащ в тази къща на ужасите? Над лудостта и анархията трябва да бъде спуснато булото на някаква нормалност, колкото и крехко да е то. В противен случай губиш чувство за реалност, полудяваш като всички останали…

Въпреки логичността на това обяснение, Валери нямаше никакво намерение да се подчинява на лунатичните правила, които му се предлагаха.

— Докторе — въздъхна той и забави ход. — Моята дъщеря не се е радвала на нищо в живота си. Тя просто е лишена от способността да изпитва радост, но това за съжаление не й пречи да изпитва отчаяние. Усещам това в мига, в който се приближа към нея…