Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— А какво стана с баща ти? — попита Даяна.

— Ами к’во — заряза ни, разбира се. Замина и повече не го видях. След няколко седмици майка ми вика: „Чух, че имало някаква свада на улицата. Бил си се с баща си.“ „Той ли ти каза?“, попитах. „Не, момчето ми, дума не е изричал за това. Госпожа Фейтфул от долния етаж видяла всичко.“ Тогава си рекох: „Виж ти, дума не обелил, негодникът му с негодник.“ И изпитах особено чувство, някаква топлина ме обля отвътре. Майка ми продължи: „Синко, време е да ти кажа — баща ти е моряк.“ Пътувал с кораби. Какво е могла да направи тя? Да застане на пътя му, който е избрал, за да изкарва прехраната си ли? Невъзможно е било, казвам ти. Но всеки месец, като по часовник, увери ме тя, получавала, от него пари. За къркането му обаче нищо не споменава. Трябваше сам да науча. Удавил се край нос Добра надежда. Майка ми показа писмото, което й пратил капитанът. Спасявали двама моряка и той паднал от спасителната лодка в някакъв гаден водовъртеж. За секунда изчезнал. „Сякаш морето го грабна и отвлече в дълбините“, пишеше капитанът. Та, както виждаш, от него стана герой.

Крис облегна глава назад и затвори очи. Дишаше равномерно и дълбоко, сякаш спеше; но пръстите му завъртяха един изпъкнал бутон и от тонколоните над главите им гръмна музика.

Даяна се обърна и отново седна на дивана. Крис се изгуби от погледа й. Тя хвана с ръце главата си и затвори очи. Стори й се, че някъде далеч се отвори врата, музиката затихна до едва доловимото съскане на въртяща се лента. Някой влезе.

— А, Крис! Ето те и теб!

Не беше Пат — той имаше типичен за южняците провлачен говор. Този глас изяждаше съгласните и произнасяше гласните съвсем равно. Така говореха в околностите на Лос Анджелис.

— Смея ли да попитам, какво всъщност става тук? — продължи гласът. — Всяка вечер вие, лениви копелета такива, ми сервирате поредните си свади, които аз трябва да оправям — чу се щракване на запалка. — Крис, с целия риск да се повтарям до втръсване, дай двамата с теб да минем всичко още веднъж. Ако албумът не бъде завършен и усвоен до една седмица, ние ще тръгнем на турне без нито едно ново парче. Знаеш ли какво означава това? Без дори един сингъл, с който…

— О, я се разкарай, Бено. Това в последна сметка няма никакво значение.

— Тъкмо тук грешиш, приятелче. Що не си гледаш музиката и не ме оставиш да си върша моя бизнес, а?

— Там е въпросът, шефе. Сега тоя бизнес е пълна безсмислица.

— Направо ми късаш сърцето. Без тоя род бизнес групата ще фалира. Ти харчиш парите, преди още да са изкарани. Един Бог знае колко ти се е вирнал носът.

— Глупости! Изобщо не харча много.

— Още веднъж ти казвам, Крис, стягай албума.

— Не виждаш ли, че всичко се трупа на мен? Никой не е готов да го довършим… или не си го забелязал? Единствено от мен се очаква да се грижа за всичко. Какво, Найджъл се мъкне тук с ченгето си. Йън не пожелава дори да чуе новите мотиви, които съм вмъкнал в мелодиите…

— Слушай, Крис…

— За бога, ти ме изслушай, копеле! Скапах се вече да нося тази група на гърба си. Писна ми да поемам нечия друга отговорност върху себе си. Ами да, за к’во им трябва да се безпокоят? Нали знаят, че всичко ще бъде направено и без тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Че положението е неудържимо и искам да се махам.

— Разбирам.

— Той разбирал! Какво, по дяволите, значи това?

— Ами и аз не знам. Какво искаш да кажа?

— Хайде, хайде! Много си падам по твоите…

— Не можеш да напуснеш, Крис. Поел си отговорности…

— Престани да ми натякваш за моите отговорности!

— Имах предвид младежите…

— Ама ти наистина си тежък случай, Бено. Хитруваш, та се късаш. Пет пари не даваш за младоците, не е ли тъй? Хайде, хайде, само приходите гледаш.

— Боже! Че „Хартбийтс“ не са имали успех тия, ъ-ъ седемнайсет години току-така. Ти сам можеш да го разбереш.

— Да, разбира се.

— Всичко е до музиката. Младежите харесват музиката. Почваш да се отклоняваш от, как да кажа, от това, с което всички са свикнали и това е пагубно. За всички нас. Кълна се, изобщо не мисля за себе си. Ние сме една жестока индустрия. Толкова хора зависят от това, което ще се случи от албум до албум. Чух някои ваши записи, това ново парче, което сте…

— Стигнахме до недрата на пълния мрак, нали, друже?

— Пат ми изсвири набързо…

— Моята музика?

— Имам правото да я чуя, не е ли тъй? По дяволите, забрави ли кой съм?

— О, никога не мога да си позволя това, Бено!

— Добре тогава.

— Музиката изобщо не е твоя работа…