Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Разбирам необходимостта на палестинския народ да има своя родина — кимна Емульор. — Французите не хранят симпатии към израелците.

— Тъй е — отвърна Ел-Калаам. — И за какао им е?

Той сложи пръст напреки на устните си и се замисли. После потупа устни с пръста и наклони глава с характерния си маниер. В същия момент ножът му се озова в ръката и той започна да освобождава с него вързаните глезени на младия французин.

— Мисля, че свободен ще ни бъдеш по-полезен — сега ръката му беше на рамото на Емульор. — Просто поговори на тези хора, приятелю. Поговори им за революцията и свободата. За евреите…

— Да, точно така, Ел-Калаам — прекъсна го Рейчъл. — Всички ние виждаме как стоят нещата. Вие единствено това можете да правите — да разпалвате омразата, стаена у всекиго. Евреинът знае какво значи светът да е настроен срещу него. И вашето отношение не е по-различно. Нищо не се е променило.

— Параноята е силно изразена еврейска черта — отвърна Ел-Калаам. — Както личи и ти не правиш изключеше.

— Вие май бъркате параноята с преследването — не отстъпваше Рейчъл.

Ел-Калаам махна с ръка, показвайки пренебрежение към думите й и се обърна.

— Рита, отведи жените в кухнята. Нека се заловят да приготвят нещо за хапване. А ти, Феса, се заеми… ммм… с младия американец и с двамата англичани. Накарай ги да свалят вратата на банята, за да си направим „стая за разговори“.

Когато на път за кухнята Хедър и Сюзън минаха покрай Рейчъл, момичето стисна пръсти в ръката на Хедър и каза:

— Горе главата!

Малагес я дръпна назад.

— Голи думи — подметна Ел-Калаам.

Рита сръга Хедър отзад с пистолета си.

— Върви или ще те набутам в стаята за разговори. Едва ли ще ти хареса.

Даяна караше без посока в нощта — имаше чувството, че се носи над покривите на едно от дългите, обширни предградия на Лос Анджелис. Ако бях в Ню Йорк, мислеше си, щях да определя височината, със скоростта на звука щях да се изкача на покрива на Световния търговски център и оттам да обхвана с поглед светлинните, трепкащи като звезди в далечината: на запад — отвъд Хъдзън, чак до околностите на Ню Джърси, а на север — през хълмовете, до одимените жилища на Харлем.

Тя просто не можеше да се върне в дома си, от който дори и собствената й миризма бе изчезнала. Рубънс беше заминал по работа в Палм Спрингс и макар да бе предупредил Мария, че Даяна може да живее в къщата, на нея не й се искаше да остава там сама.

Насочи механично сребърния мерцедес по ярко осветените магистрали: Футхил, после Вентура, Лос Фелис, Западната и излезе на Сънсет — на четири преки източно от театър „Хънтингтън Хартфорд“. Без да се замисля, зави наляво по Ла Сиенега и се озова пред студиото „Лас Палмас Саундсрекордъс“, където Крис и оркестърът му правеха записи на новия албум.

Даяна премигна няколко пъти, сякаш се събуждаше от сън и след като осъзна къде се намира, слезе от колата.

Разбира се, тя не можеше да влезе. Местонахожденията на „Хартбийтс“ винаги се пазеха в тайна, макар че едва ли имаше полза. Информация винаги изтичаше и те си бяха взели охрана. Едрият мускулест чернокож, който пазеше на вратата, беше първата от няколкото човешки бариери, които групата бе поставила. Той не само че не я пусна вътре, но дори не й позволи да прати бележка на Крис. Нещо повече — твърдеше, че оркестърът изобщо не е тук.

Обръснатият му череп блестеше в синьо от жужащото флуоресцентно осветление на входа. Носеше шоколадовокафяв костюм и огненочервена риза. На якия му врат висеше сребърна лъжичка за кокаин и бръснарско ножче, също от сребро. Той я избутваше с широките си розови длани — досущ лапи на животно, и не искаше и да чуе възраженията й.

Даяна беше почти готова да се примири, когато неочаквано зърна Найджъл да се приближава зад едрия гръб на чернокожия.

— Найджъл, здравей! — провикна се тя и подскочи, за да може да я види. — Найджъл, аз съм, Даяна!

Чернокожият я задърпа.

— Ще ти дам едно здравей! — гласът му прозвуча тихо, но заплашително. — Не чу ли к’во ти казвам, момиче? Изчезвай от тук, че…

— Спокойно, Джери — избута с рамо чернокожия мъж Найджъл. — Здрасти, т’ва ти ли си?! — и се обърна към пазача: — Всичко е наред. Тя е наш човек.

Чернокожият вдигна рамене и отстъпи назад. Не се извини. Найджъл хвана Даяна за ръка и я поведе надолу по няколкото стълби, постлани с пътека. Тук осветлението беше по-слабо и меко, стените в пастелни тонове се виеха в сумрака.

Найджъл спря пред автомат за безалкохолни напитки.