Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— „Ноуториъс“.

Тя се размърда и започна да гледа филма на пресекулки. Задремваше, отваряше очи, пак задремваше, по тъй като знаеше диалога почти наизуст, това нямаше значение. Пропуснатите части й се явяваха в дрямката.

Точно след полунощ — разбра го от тихите удари на месинговия корабен часовник — в изпълнения с напрежение и драматизъм кадър, Кари Грант понесе на ръце надолу по широкото стълбище отровената Ингрид Бергман под злобните, но безсилни погледи на Клод Рейнс и Лиополдин Константин — актрисата, която играеше великолепно майката на Рейнс във филма.

Телефонът звънна. Рубънс намали звука и вдигна слушалката след втория звън. Докато на екрана се редуваха беззвучните образи на Грант, Бергман, Рейнс и бясната Константин, Рубънс говореше в слушалката. Тия хора са същински икони, мислеше Даяна. Техните образи ще останат завинаги запечатани в човешката памет като на онези, издълбани върху Маунт Ръшмор 32 32 Паметник в Южна Дакота, САЩ, който представлява изсечени в скалите огромни скулптурни глави на американските президенти. — Б.пр. .

— Да — продължаваше Рубънс, — разбирам.

И този телефонен разговор, продължи разсъжденията си полузаспалата Даяна, стана част от неразгадаемата фантазия на малкия екран. „Останах с впечатлението, че Рубънс дойде на яхтата, за да избяга от телефона.“ Нали така й каза, преди да тръгнат? Не беше ли това първата причина? Не можеше да твърди със сигурност. Защото й беше приготвил и подарък, който я чакаше тук. Подарък за нея. Пръстите й се плъзнаха по студената шлифована повърхност. Нищо на света не може да се сравни с допира до диаманти.

— Не, не — чу тя гласа на Рубънс, — много правилно постъпи, като ми се обади. Още не сме си легнали с Даяна. Божичко, но то е посред нощ за теб. Гледай да поспиш малко, Скайлър. Благодарен съм ти, че ме уведоми.

Той затвори телефона. Филмът свърши. Екранът потъмня. Рубънс се протегна и изключи видеокасетофона. Загаси и осветлението. Двамата се полюшкваха в мрак.

— Дори не знаех, че имаш телефон на яхтата — рече Даяна.

— Той е само за спешни случаи.

Тя се надигна на лакът.

— Добре ли е Скайлър?

— О, да. Не се безпокой за него.

Трудно беше да се види лицето му в мрака. През страничния прозорец на каютата се бе промъкнал блед лъч светлина и се разхождаше по бузата му в такт с вълнообразното поклащане на закотвената яхта. Ала не достигаше до засенчените му очи.

— Нали го знаеш какъв е Скайлър. Понякога се разтреперва от най-малкото нещо.

— Рубънс — продължи бавно Даяна; някакво неприятно предчувствие се промъкваше в нея, — какво е разтревожило Скайлър сега?

Тя сложи ръка върху гърдите му.

— Викали са го в полицията да разпознае труп — отвърна Рубънс без следа от вълнение в гласа. Беше станал отново същият, когото външният свят познаваше.

— Чий труп?

— Бил е намерен в багажника на кадилака на Скайлър — продължи Рубънс, сякаш не бе чул въпроса й. — Някакво дете мернало колата в пущинака отвъд реката в Ню Джърси, на едно от ония бунища, които зариват с отпадъчни материали, за да строят наблъскани една до друга къщи, които днес вървят по осемдесет-деветдесет хиляди.

— Но кого са намерили, Рубънс?

— Детето явно нищо не е подозирало, но кучето му не се отделяло от колата, непрекъснато лаело и драскало отзад — изглежда разказът му доставяше удоволствие и Даяна разбра, че няма да й каже чий е трупът, докато не стигне края на историята. — Едва тогава детето забелязало, че капакът не е затворен. Нали знаеш, децата са любопитни като жените, та и това дете не се сдържало, погледнало в багажника и повърнало върху адидаските си.

Макар и ядосана, Даяна потръпна.

— За бога, Рубънс, кой е бил вътре?

Тя силно натисна с длан гръдния му кош, сякаш този физически натиск щеше да го подтикне да й отговори веднага.

— Ашли — отвърна той бавно. — Ашли, сгънат на две, с дупка от куршум в тила и почти никаква кръв наоколо. Било извършено много професионално, казали ченгетата на Скайлър.

Тя разбра за какво говореше. Отвори уста в тъмнината, за да каже още нещо, но мигом я затвори. Изведнъж пред очите й изплува лицето на Мейър и отново чу думите му, толкова отчетливо, сякаш беше до нея в каютата на поклащащата се яхта: „Трябва да спасиш Рубънс от него самия. Той се учеше прекалено добре.“ Ясно виждаше сериозния му поглед, но си спомни и златния проблясък на усмивката му. Това беше усмивка на човек, който се сдобива с всичко, което поиска. И сега, когато се обърна да погледне полускритото лице на Рубънс, видя същата усмивка, само дето в съзнанието й тя бе допълнена със златен блясък.