Майкл Коннелли - Черното ехо

— Все пак ще се опитам да ти кажа — продължи Едгар — какво става, доколкото мога, преди да са се довлекли копринените костюми и да са почнали да се ебават с тебе. Рурки е мъртъв. Люис е мъртъв. Кларк е много зле, но макар да го крепели като жив труп, чух, че май нямало да го бъде. Щели само органи да използват от него. Щом се появи човек, който да се нуждае от нещо, и ще му дръпнат щепсела. Как би се чувствал, ако ти турят сърцето или окото на тоя задник? Или пък нещо друго? Въпреки всичко, както вече казах, трябва да излезеш от тая работа чист. При всички положения с тази ръка можеш да получиш двайсет процента инвалидност без много зор, понеже е било по време на изпълнение на служебните ти задължения.

Той се усмихна на Бош, който го гледаше с празен поглед. Гърлото на Хари беше пресъхнало и гласът хриптящ, когато най-после се опита да заговори:

— „Мартин Лутър Кинг“ ли?

Говореше трудно, но все пак се разбираше. Едгар му наля една чаша вода от каната, поставена на масичката до леглото, и му я подаде. Бош разкопча коланите, приготви се да отпие и веднага усети да го залива вълна от гадене. Едгар не забеляза нищо.

— Това тук е заведение точно за гръмнати и наръгани, човече. Тук докарват пострадалите при пукотевици. Няма по-добро място в окръга, където да отиде човек с огнестрелна рана. Няма префърцунени докторчета като в Лосанджелиския център. Тук обучават военни лекари. Значи хората са подготвени за пострадали при война. Докараха те тук с хеликоптер.

— Колко е часът?

— Малко след седем, неделя сутринта. Губи ти се почти цял ден.

Тогава Бош си спомни за Еленър. Тя ли беше дошла накрая от дъното на тунела? Какво беше станало? Едгар сякаш разбра за какво мисли. Напоследък това се отдаваше на всички.

— Твоят женски партньор е добре. И двамата сега сте в светлината на прожекторите, човече. Герои.

Герои. Бош се замисли над това. След малко Едгар каза:

— Трябва да се чупя оттук. Ако разберат, че съм говорил с тебе първи, може да ме изритат в Нютън.

Бош кимна. Повечето от ченгетата не биха имали нищо против да ги изпратят на работа към участъка в Нютън. Там стрелбата никога не спираше. Но не и Джери Едгар, агентът по недвижими имоти.

— Кой ще идва?

— Обичайната тайфа, предполагам. От „Вътрешно разследване“, експерти по балистика, хора от ФБР. Също и от полицията на Бевърли Хилс. Мисля, че в този момент всички нямат търпение да разберат какво е станало там долу. А имат само тебе и Уиш, за да научат. Май им се иска да чуят една и съща история и от двама ви. Затуй ти казвам да им речеш „не помня“, и туйто. Та ти си прострелян, човече. Ранен служител по време на дежурство… Имаш пълното право да не помниш нищо.

— А ти какво знаеш за това, което е станало?

— В управлението и дума не обелват. Даже и слухове няма. Когато научих, че е станало нещо, отидох на мястото, а Паундс вече беше там. Видя ме и нареди да се махам. Шибанякът Деветдесет и осем! Не ей отвори устата повече. Затуй знам само каквото беше изнесено в пресата. Обичайните говна. Даже телевизията снощи не показа нищо. И в сутрешния „Таймс“ няма много. Май управлението и онези от Бюрото са се сдушили, та да изкарат всеки един доблестен боец.

— Всеки един ли?

— Ами да, Рурки, Люис, Кларк — всичките ги писаха, че били загинали, „докато изпълнявали задълженията си“.

— Уиш ли каза това?

— Не. Нея я няма в цялата история. Искам да кажа, че не е спомената. Подозирам, че я държат настрана, докато мине разследването.

— Каква е официалната версия?

— В „Таймс“ пишеше, че управлението било казало, че Люис, Кларк и ти сте участвали заедно с ФБР в екип за наблюдение на трезора. Сега вече знам, че това е лъжа, щото ти никога не би допуснал някой от ония клоуни да ти се мотат по време на операция. Та те са от „Вътрешно разследване“ освен това! Мисля, че от „Таймс“ също са надушили, че работата нещо понамирисва. Онзи тип Бремер, с когото се познаваш, ми се обади вчера, да разберял какво съм чул. Обаче аз не гъкнах. Появи ли се името ми във вестника, и ще ме пратят някъде, дето е по-лошо и от Нютън. Ако има таквоз място…

— Да — рече Бош. Той отмести поглед от своя бивш партньор и веднага се почувства потиснат. Дори сякаш ръката го заболя още повече.

— Виж, Хари — рече Едгар след половин минута. — По-добре да си вървя. Не знам кога точно ще бъдат тук, но те ще дойдат, човече. Погрижи се за себе си и направи, както ти казах: амнезия. После си вземи процента инвалидност и им го тури.