Майкл Коннелли - Град от кости

Извади фенерчето от джоба си и хвана връвта, зашита за гърба на куклата. Носенето й надолу не влизаше в упражнението и той възнамеряваше да я тегли. Почти се беше изправил, когато долови движение на десетина метра вляво. Моментално насочи лъча на фенерчето натам и улови за секунда пробягването на койот през храсталака. Премести светлината наляво-надясно, но животното беше изчезнало. Той се изправи и затегли товара си към наклона.

Слизането беше по-леко, но не по-малко опасно. Бош избираше бавно и внимателно къде да стъпи и в края на краищата се добра до изходната точка без падане. Там завари доктор Гайо и кучето му — стояха до колата. Животното беше на каишка. Бош отиде до багажника, хвърли куклата вътре и затръшна капака.

— Добър вечер, детектив Бош — каза докторът. Очевидно схващаше, че е по-добре да не задава въпроси.

— Здравейте, доктор Гайо. Как сте?

— Опасявам се, че по-добре от вас. Пак сте се наранили. Прилича ми на доста неприятно разкъсване.

Бош докосна бузата си. Щипеше.

— Нищо ми няма, драскотина. Вие по-добре дръжте Беда изкъсо. Преди малко видях горе койот.

— Никога не я пускам нощно време. По хълмовете гъмжи от скитащи койоти. Чуват се нощем. Елате у дома. Мога да ви зашия. Ако не се направи както трябва, ще остане белег.

И пак спомен за Джулия Брашър — разпитваща за белези.

— Добре — каза Бош.

Оставиха колата на колелото и слязоха пеша до къщата на Гайо. Той почисти раната и я заши с два шева.

— Ще се оправите — каза Гайо. — Не знам обаче дали същото важи за тениската ви.

Бош погледна фланелката си. Краищата й бяха покрити с кървави петна.

— Благодаря, че ме закърпихте, докторе. Колко ще трябва да нося тези шевове?

— Няколко дни.

Бош попипа бузата си. Беше леко подута, но поне нямаше неприятни усещания. На лицето на Гайо беше изписано желанието му да попита нещо.

— Какво има, докторе?

— Полицайката, която беше тук първата вечер. Нея ли застреляха?

— Да, нея.

Гайо искрено се натъжи и въздъхна.

— Какви обрати само се случват понякога. Навързват се във верига. Господин Трент от другата страна на улицата. Полицайката. Всичко това заради една кост, донесена от куче. Което е съвсем естествена постъпка за него.

Бош можеше само да кимне. Гайо погледна кучето си, разположило се на традиционното си място до стола на стопанина си.

— Ще ми се никога да не я бях пускал от каишката й. Наистина.

Бош се изправи и напъха тениската в панталоните си.

— Не знам какво да ви кажа, доктор Гайо. Но започнете ли да разсъждавате така, скоро няма да смеете да си покажете носа навън. — Бош посочи бузата си. — Благодаря за шевовете. Ще се оправя сам как да изляза.

— По телевизията даваха извадки от следващата емисия на новините. Казаха, че полицията е съобщила за арест във връзка със случая. Канех се да го гледам в единайсет.

Бош се обърна към него от прага.

— Не вярвайте на всичко, видяно по телевизията.

Телефонът иззвъня точно когато Бош завърши гледането на първата половина от самопризнанието на Самюъл Делакроа. Той изключи звука и вдигна слушалката. Беше Билетс.

— Обеща да ми се обадиш.

Бош отпи от бирата си и остави бутилката на масата до стола си.

— Извинявай, забравих.

— Все още ли имаш същото вътрешно усещане?

— По-силно.

— За какво става дума, Хари? Никога не съм виждала по-притеснен от направено самопризнание човек.

— Не са едно и две. Нещо става.

— По-точно?

— Започвам да мисля, че не го е направил той. Че може би ни заблуждава, а не знам как и защо.

— Какво мисли Джери?

— Не знам какво мисли. Ще се радва случаят да му се разкара от главата.

— С всички ни е така, Хари. Но не и ако Делакроа не е убиецът. Разполагаш ли с нещо по-конкретно в подкрепа на съмненията си?

Бош внимателно докосна раната си. Подутината беше спаднала, но не и дразненето при допир. Не можеше да се удържи да не я пипа непрекъснато.

— Тази нощ ходих на мястото на огледа. С трийсеткилорамова кукла от „експертизи“. Качих я догоре, поизпотих.

— Значи си доказал, че е възможно. Къде е?

— Аз качих кукла. Човекът е влачел сина си. Аз бях трезвен, а Делакроа казва. Аз съм се качвал и по-рано, той не. Не е могъл да се справи. Поне не сам.

— Мислиш, че са му помагали? Може би дъщерята?

— Може да са му помогнали, а може и никога да не е бил там. Днес говорихме с дъщерята и тя не ще да каже и дума против баща си. Нито дума. Можеш да се усъмниш, че са го направили заедно. Но не — ако тя имаше пръст, защо ще ни се обажда и ще ни помага да идентифицираме костите? Не се връзва.