Майкл Коннелли: Град от кости

— Добре, докторе. Искам да отидем до мястото, където сте пуснали кучето, за да видим къде ще отиде.

— Не съм сигурен, че ще издържите на темпото й.

— Оставете това на мен, докторе.

— Тогава насам.

Изкачиха се по Уъндърланд Авеню до кръга за обръщане, с който свършва улицата. Брашър махна на другия полицай в колата и се присъедини към тях.

— Знаете ли, този път е свързан с неприятна история — каза Гайо. — Преди няколко години един човек беше проследен до вкъщи от Холивуд Боул и след това убит при грабеж.

— Спомням си — каза Бош. Знаеше, че разследването по този случай още не е приключено, но не го спомена. Не беше мястото и времето за това.

Доктор Гайо се движеше неприсъщо енергично за възрастта и вида си. Остави на кучето да определи темпото и скоро се озова на няколко крачки пред Бош и Брашър.

— Къде беше? — попита я Бош.

— Моля?

— Каза, че си нова в Холивудското управление. Къде си била преди това?

— А, разбрах. В академията.

Отговорът го изненада. Той я погледна пак и си помисли, че ще трябва да преразгледа оценката си за възрастта й. Тя кимна и каза: — Знам, стара съм. Бош се сконфузи.

— Не съм казал такова нещо. Просто мислех, че си била някъде другаде. Не приличаш на новобранец.

— Започнах да се обучавам на трийсет и четири.

— Сериозно? Виж ти.

— Аха. Малко късно ми влезе мухата в главата.

— Какво си правила дотогава?

— О, най-различни неща. Главно пътувах. Отне ми доста време да си изясня какво точно искам. И искаш ли да знаеш с какво желая да се занимавам най-много?

Бош я погледна.

— С какво?

— С каквото и ти. С убийства.

Той не знаеше какво да отговори, така че каза:

— Е, успех.

— Не мислиш ли, че това е работата, която ни задоволява в най-голяма степен? Вземи например това, с което се занимаваш ти — отърваваш мешавицата от най-гадните хора.

— Мешавицата?

— Обществото.

— Е, от известна гледна точка е така. — Настигнаха доктор Гайо, който беше спрял с кучето на кръга за обръщане.

— Това ли е мястото?

— Да. Тук я пуснах. Тя се изкачи оттам.

Той посочи един обрасъл парцел, който започваше от нивото на улицата и стръмно се изкачваше към хълмовете. Виждаше се голям водосточен канал, което обясняваше защо мястото никога не е било застроявано. Общинска собственост, използвана за направляване на водите, оттичащи се на улицата по време на бури. Много от улиците в каньона бяха дъна на потоци и лесно биха си върнали първоначалния вид по време на дъжд, ако нямаше такава система.

— Ще се изкачите ли? — попита докторът.

— Ще се опитам.

— Ще дойда с теб — каза Брашър.

Бош я погледна, после чу звука на приближаваща се кола и се обърна. Беше патрулката. Спря до тях и Еджууд свали прозореца.

— Повикване, Брашър. БС. — И кимна към мястото до себе си, Брашър се намръщи, после каза на Бош.

— Мразя битовите скандали.

Бош се усмихна. Той също ги мразеше, особено когато завършваха с убийство.

— Много добре те разбирам.

— Е, може пак да се видим някой ден. — Тя тръгна да заобиколи колата.

— На — каза Бош и й подаде фенерчето.

— Имам друго в колата — каза тя, — Ще ми го върнеш следващия път.

— Сигурно? — За момент се изкуши да й поиска телефона, но не го направи.

— Съвсем. Успех.

— И на вас. И внимавайте.

Тя му се усмихна и се качи в колата. Бош се обърна към доктор Гайо и кучето.

— Привлекателна жена — каза Гайо.

Бош не отговори, но се зачуди дали коментарът му не е заради начина, по който бе говорил с Брашър. Надяваше се да не е било чак толкова очевидно.

— Хайде, докторе — каза той. — Пускайте кучето, а аз ще се опитам да го следвам.

Гайо отвърза каишката и потупа кучето по гърдите.

— Хайде, намери кокала! Намери кокала!

Кучето се втурна в гората още преди Бош да е успял да направи и крачка.

— Е, явно имахте право, докторе — засмя се Бош и се обърна, за да се увери, че патрулната кола е потеглила и Брашър не е станала свидетел на гледката.

— Да й свирна?

— Не. Ще вляза в гората и ще се опитам да я настигна.

В гората беше тъмно, въпреки че слънцето още не се бе скрило — короните на боровете спираха светлината. С помощта на фенерчето Бош се закатери по склона натам, където чуваше кучето да се провира през храсталаците. Трудна работа. Земята беше покрита с дебел пласт борови иглички, които поддаваха под краката му, когато се опитваше да ускори темпото по нагорнището. Скоро ръцете му станаха лепкави от смолата по клоните, за които се хващаше.