Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— В папката има още пет имена. Нито едно от тях не ми говореше нищо.

— Засега това е нашият списък на заподозрените. Трябва да ги проверим и да видим откъде идват — чакай малко, чакай малко! Дали Бъркхарт още е бил в „Уейсайд“? Ти каза, че са му дали година, нали така? Това означава, че са го пуснали след пет-шест месеца, стига да не се е забъркал в нещо там. Кога точно е влязъл?

— Не. Би трябвало да е влязъл в „Уейсайд“ в края на март или началото на април. Не може да е…

— Няма значение кога е влязъл в „Уейсайд“. Кога са го арестували? Кога се е случила оная история със синагогата?

— През януари. В началото на януари. Имам точната дата в папката.

— Добре, началото на януари. Ти каза, че отпечатъците по флакона със спрей са ги отвели при Бъркхарт. Колко време е отнело това през осемдесет и осма, когато сигурно още са го правили ръчно — седмица, в толкова „актуален“ случай. Ако са прибрали Бъркхарт към края на януари и не са го пуснали под гаранция…

Хари широко разпери ръце и остави Райдър да довърши.

— Февруари, март, април, май, юни — възбудено каза тя. — Пет месеца. Спокойно може да е бил на свобода през юли!

Бош кимна. В окръжните затвори пращаха следствени, очакващи процес или излежаващи присъди до една година. Десетилетия наред системата се беше пръскала по шевовете, което бе водило до предсрочно освобождаване на затворници. Понякога един излежан ден се беше смятал за три от присъдата.

— Това ми се струва много правдоподобно, Хари.

— Може би даже прекалено. Трябва да го проверим.

— Ще видя в компютъра кога са пуснали Бъркхарт от „Уейсайд“. Това променя ли нещо за подслушването?

Бош се замисли дали да не позабавят нещата.

— Предлагам да продължим с подслушването. Ако датите в „Уейсайд“ съвпадат, ще следим Маки и Бъркхарт едновременно. Ще подплашим Маки, защото той е по-слабият. Ще го направим, когато е на работа, далеч от Бъркхарт. Ако сме прави, той ще го издаде. — Хари стана. — Обаче все пак трябва да проверим другите имена, другите членове на Осмиците.

Райдър продължаваше да седи.

— Мислиш ли, че ще се получи?

Бош сви рамене.

— Трябва.

Огледа се. Плъзна поглед по лицата в търсене на някой, който бързо да извърне очи от него. Почти очакваше да види Ървинг в навалицата. Мистър Мускуло на сцената. Така си мислеше Бош, когато Ървинг се появяваше на някое местопрестъпление.

Райдър най-после стана. Хвърлиха празните чаши в първото срещнато кошче за боклук и си тръгнаха към изхода. На вратата Бош се обърна — пак търсеше опашка. Знаеше, че вече не бива да изключват никакви вероятности. Гарата — толкова приятна и привлекателна само допреди двайсет минути, сега му се стори подозрителна и заплашителна. Гласовете вече не бяха нежен шепот. В тях имаше нещо рязко. Звучаха гневно.

Излязоха. Слънцето се беше скрило зад облаци. На връщане нямаше да има нужда от тъмни очила.

— Съжалявам, Хари — каза Райдър.

— За какво?

— Просто си мислех, че ще е различно, когато се върнеш на работа. Е, върна се, това е първото ти следствие — какво ти се пада? Пак случай на корупция.

Бош кимна. Бяха пред слънчевия часовник. Погледът му попадна върху последния ред на думите, изсечени в гранита под него.

Смелост да го направиш

— Не се боя — отвърна той. — Обаче тях би трябвало да ги е страх.

— Готов съм — отговори комисар Гарсия на въпроса на Бош.

Хари кимна и отиде до вратата, за да покани двете жени от „Дейли Нюз“.

— Здравейте, аз съм Маккензи Уърд — представи се онази, която беше влязла първа. Явно тя бе репортерката. Другата носеше чанта с фотоапарат и триножник.

— Аз съм Еми Уърд — каза фотографката.

— Сестри ли сте? — попита Гарсия, въпреки че отговорът беше очевиден, защото двете жени, и двете двайсетинагодишни, много си приличаха: привлекателни, широко усмихнати блондинки.

— Аз съм по-голямата — отвърна Маккензи. — Но не много по-голяма.

Ръкуваха се.

— Как така две сестри работят в един и същи вестник и даже отразяват едно и също събитие? — продължи да любопитства комисарят.

— Аз работих във вестника няколко години, после Еми също кандидатства. Нищо особено. Често работим заедно. Задачите се разпределят по жребий, така че е чиста случайност. Днес сме заедно, утре може да не сме.

— Имате ли нещо против първо да направим няколко снимки? — попита Еми. — Имам друга задача и трябва да побързам.

— Разбира се — усмихна се Гарсия, самата любезност. - Къде искате да застана?