Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Не, в никакъв случай.

— Добре. Вярвате ли, че даже да седиш мирно, пак може да видиш чудо?

На лицето на озеленителя се изписа озадачение, а в галерията зад мен се разнесе приглушен смях.

— Не ви разбирам.

— Има една поговорка: да би мирно седяло, не би чудо видяло. С други думи, където има дим, има и огън. На хората не им се случват лоши неща без причина. Полицията обикновено арестува когото трябва. Вярвате ли в това?

— Вярвам, че всеки от време на време допуска грешки, включително полицията, и всеки случай трябва да се разглежда индивидуално.

— Но вярвате, че полицията обикновено постъпва правилно, така ли?

Бях го приклещил. Всеки отговор щеше да прозвучи подозрително, от едната или другата гледна точка.

— Смятам, че сигурно постъпват правилно, нали са професионалисти, но бих разглеждал всеки случай индивидуално и не мисля, че само защото обикновено постъпва правилно, и в този случай полицията задължително е заловила истинския виновник.

Добър отговор. Още повече за озеленител. Отново му кимнах. Отговорите му бяха верни, обаче в начина, по който отговаряше, имаше нещо почти отрепетирано. Мазен тип, прекален светец. Страшно му се искаше да го вземат в съдебния състав и това не ми харесваше.

— Каква кола карате?

Неочакваният въпрос винаги предизвиква нужната реакция. Съдебен заседател номер осем се отпусна на стола си и ме погледна така, сякаш си мислеше, че по някакъв начин се опитвам да го измамя.

— Каква кола карам ли?

— Да, с каква кола ходите на работа?

— Имам пикап. Возя си оборудването и разни неща с него. Форд сто и петдесет.

— Отзад залепени ли са някакви стикери?

— Да… няколко.

— Какво пише на тях?

Наложи се доста дълго да мисли, за да си спомни стикерите на собствената си кола.

— Хм, имам един стикер на НОА, после още един, на който пише, че ако можете да го прочетете, трябва да изостанете. Нещо подобно. Може би не го пише толкова учтиво.

Другите съдебни заседатели се засмяха и номер осем гордо се усмихна.

— Откога членувате в Националната оръжейна асоциация? — попитах. — В личния си формуляр не сте го посочили.

— Ами, всъщност не съм член. На Оръжейната асоциация, искам да кажа. Просто имам такъв стикер.

Измама. Или лъжеше, че не е член и не го посочваше във формуляра, или не беше член и използваше стикера, за да се представи за такъв, какъвто не е — член на организация, в която може би вярваше, но не искаше да постъпи официално. Така или иначе, това беше измама и потвърждаваше предчувствието ми. Фарвър имаше право. Този трябваше да си отиде. Казах на съдията, че съм свършил с разпита, и си седнах.

Когато Стантън попита дали обвинението и защитата приемат съдебните заседатели в този състав, Голанц се опита да направи аргументиран отвод на художничката. Аз се противопоставих и съдията ме подкрепи. Прокурорът нямаше друг избор, освен да използва последния си неаргументиран отвод. След което аз използвах предпоследния си отвод, за да отстраня озеленителя. Докато напускаше съдебната зала, той определено изглеждаше ядосан.

Бяха повикани още две имена от общия списък и в ложата седнаха брокер на недвижими имоти и още един пенсионер. Отговорите им на въпросите на съдията ги поставяха някъде по средата. Кодирах ги в черно и не чух нищо, което да ме смущава. По някое време получих нов есемес от Фарвър.

Фарвър: Ако питаш мен, и двамата са +/ — : Овце.

Общо взето, е добре да имаш овце за съдебни заседатели. Хора без изявена самоличност и с убеждения, които често могат да бъдат манипулирани по време на обсъжданията. Те търсят водач. Колкото са повече овцете, толкова е по-важно да има ярко изявен заседател, при това такъв, който според теб клони към каузата на защитата. В стаята за обсъждане ти е нужен човек, който да поведе овцете след себе си.

От моя гледна точка, Голанц беше допуснал основна тактическа грешка. Бе изчерпал отводите си преди защитата — и още по-лошо, бе оставил адвокат в съдебния състав. Заседател номер три беше „оцелял“ и инстинктът ми подсказваше, че прокурорът пази последния си неаргументиран отвод за него. Той обаче отиде за художничката и сега Голанц трябваше да се примири с оставането на адвоката.

Заседател номер три не практикуваше наказателно право, ала трябваше да го е учил, за да получи диплома, и от време на време навярно беше флиртувал с мисълта да го упражнява. Все пак не правят филми и телевизионни сериали за адвокати по вещно право, нали. Наказателното право има мощно привличане и заседател номер три не можеше да е имунизиран срещу него. От моя гледна точка, това го правеше идеален заседател за защитата. Той грееше целият в червено на схемата ми и беше първият ми избор за съдебния състав. Щеше да участва в процеса и обсъжданията, които идваха после, и познаваше закона и статута на защитата като онеправдана страна. Това не само го настройваше съчувствено към моята кауза, но и го правеше очевиден кандидат за председател — съдебния заседател, избиран от другите, за да контактува със съдията и да говори от името на всички. Когато съдебните заседатели се оттеглеха в стаята си, за да започнат обсъжданията, човекът, към когото първо щяха да се обърнат, беше адвокатът. Ако беше червен, щеше да привлече мнозина от колегите си към присъдата „невиновен“. И адвокатското му самолюбие най-малкото щеше да настоява, че неговата присъда е правилна, и той щеше да се бори за нея. Дори и сам, адвокатът можеше да повлияе на съдебните заседатели и да спаси клиента ми от осъдителна присъда.