Майкл Коннелли - Деветте дракона

— Тате?

Хари се обърна. Дъщеря му стоеше на вратата.

— Привет, миличка.

— Добре ли си?

— Да, защо?

Тя излезе на верандата и застана до него.

— Докато разговаряше по телефона ми се стори, че си ядосан.

— Заради следствието е. Не върви добре.

— Съжалявам.

— Ти не си виновна. Но виж, утре сутрин трябва за кратко да сляза до града. Ще се обадя тук-там и ще се опитам да намеря някой да те наглежда, докато ме няма. А когато се върна, ще отидем по магазините, както се разбрахме. Съгласна ли си?

— Детегледачка ли имаш предвид?

— Не… всъщност, да, нещо такова.

— Не съм имала детегледачка, откакто бях на дванайсет, тате.

— Да де, това беше само преди една година.

— Мисля, че ще се оправя и сама. Тъй де, мама ме пуска сама в мола след училище.

Бош забеляза, че дъщеря му използва сегашно време. Изкушаваше се да й каже, че идеята да ходи сама в мола не се е оказала много добра, но прояви достатъчно благоразумие да го остави за друг път. В крайна сметка нейната безопасност беше на първо място.

Дали онези, които я бяха отвлекли в Хонконг, можеха да я открият чак тук, в неговия дом?

Струваше му се малко вероятно, но дори и да имаше минимален шанс, не можеше да рискува да я остави сама. Ала не знаеше кого да повика. Не поддържаше връзки в квартала. Да, викаха го като полицай, когато имаше някакъв проблем, но иначе не общуваше със съседите си от улицата, пък и с никой друг, освен с полицаи. Не знаеше на кого може да се довери — никой нямаше да бъде по-различен от напълно непозната детегледачка, която можеше да намери от рекламите в телефонния указател. Започваше да осъзнава, че няма да е лесно да се грижи за родната си дъщеря.

— Виж, Мади, това е един от случаите, за които те предупредих, че трябва да бъдеш търпелива с мен. Не искам да те оставям сама. Засега. Стой си в стаята, ако предпочиташ — сигурно още ще спиш заради часовата разлика. Но искам вкъщи с теб да има възрастен. Човек, на когото имам доверие.

— Както кажеш.

Изведнъж му хрумна нова идея.

— Добре, гледай сега. Щом не искаш детегледачка, ще ти предложа нещо друго. В подножието на хълма има едно общинско училище. Мисля, че срокът е започнал миналата седмица, защото на път за работа видях много коли. Не знам дали ще те запишем там, или ще се опитаме да ти уредим частно училище, обаче мога да те заведа, за да се поогледаш, да видиш как е. Може да влезеш в някой и друг час, докато съм в центъра. Какво ще кажеш? Познавам заместник-директорката и й имам доверие. Тя ще се погрижи за тебе.

Дъщеря му преметна кичур коса зад ухото си и известно време продължи да се взира пред себе си, преди да отговори.

— Става.

— Добре, тогава ще го направим. Утре сутрин ще се обадя и ще го уредя.

Един решен проблем, помисли си Бош.

— Тате?

— Да, миличка?

— Чух какво каза по телефона.

Той се вцепени.

— Съжалявам. Ще се опитам повече да не използвам такъв език. И никога в твое присъствие.

— Не, не исках да кажа това. Когато излезе на верандата. За това, че щели да ме продадат за органи. Вярно ли е?

— Не знам, миличка. Не знам точно какъв е бил планът им.

— Куик ми взе кръв. Каза, че щял да ти я прати. Нали разбираш, за да можеш да направиш ДНК-тест и да се увериш, че наистина съм отвлечена.

Бош кимна.

— Да, само че те е излъгал. Видеоклипът, който ми прати, беше достатъчен, за да ме убеди. Нямаше нужда от кръв. Излъгал те е, Мад. Предал те е и си е получил заслуженото.

Тя рязко се обърна към него и Хари разбра, че пак се е изпуснал.

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило с него?

Бош не искаше да тръгва по хлъзгавия склон на лъжите. Освен това знаеше, че дъщеря му очевидно не е безразлична към сестрата на Куик, ако не към самия него. Сигурно все още не можеше да проумее степента на неговото предателство.

— Мъртъв е.

Дъхът й секна и тя притисна длани към устата си.

— Ти ли…

— Не, Мади. Не бях аз. Намерих го мъртъв, когато открих твоя телефон. Предполагам, че някак си си го харесвала, затова съжалявам. Но той те е предал, миличка, и трябва да ти кажа, че може би щях да направя с него същото, ако го бях срещнал жив. Хайде да влезем вътре.

Той се извърна от парапета.

— Ами Хъ?

Хари спря и я погледна.

— Не знам за нея.

После се насочи към вратата и влезе в стаята. Ето, за пръв път я беше излъгал. За да й спести мъката, да, но това нямаше значение. Вече усещаше, че започва да се хлъзга по склона.

В 11:00 в понеделник Бош чакаше пред следствения арест да освободят По-Чин Чан. Не беше сигурен какво ще направи или каже на убиеца, когато онзи излезеше през вратата като свободен човек. Но знаеше, че не може да изпусне този момент. Ако арестът на Чан се окажеше причината, довела до всичко, случило се в Хонконг, включително до смъртта на Елинор Уиш, Хари нямаше да може да живее с мисълта, че не се е изправил срещу него, когато е имал тази възможност.