Майкл Коннелли - Деветте дракона

Телефонът завибрира в джоба му и той се изкуши да не отговори, за да не се размине с Чан, но видя на дисплея, че е лейтенант Гандъл.

— Чух, че си се върнал.

— Да, щях да ти се обадя.

— Откри ли дъщеря си?

— Да, в безопасност е.

— Къде е?

Бош се поколеба, но не задълго.

— При мен.

— Ами майка й?

— Още е в Хонконг.

— Какви са намеренията ти?

— Тя ще живее при мен. Поне за известно време.

— Какво се случи там? Има ли нещо, за което да се тревожа?

Детективът не беше сигурен какво да му каже. Реши да отложи този разговор.

— Надявам се да няма последици. Но знае ли човек.

— Ще ти съобщя какво съм научил. Ще идваш ли насам?

— Хм, днес не. Трябва да си взема няколко дни, докато дъщеря ми посвикне. Да я запиша на училище, такива неща. Искам да я пратя и на психолог.

— Компенсации или отпуска? Трябва да го оформя.

— Няма значение. Май имам някакви компенсации.

— Тогава ще го запиша така. Ти как си, Хари?

— Добре съм.

— Предполагам, че Чу ти е съобщил за освобождаването на Чан.

— Да, каза ми.

— Скапаният му адвокат вече идва тук сутринта да му вземе куфара. Съжалявам, Хари. Нищо не можехме да направим. Нямахме доказателства, а ония два мата мухльовци в Долината не пожелаха да ни помогнат да го задържим за изнудване.

— Знам.

— Не ни помогна много и това, че твоят партньор през целия уикенд си кисна вкъщи. Бил болен.

— Да бе…

Търпението на Бош към Ферас се беше изчерпало, но това си оставаше между тях двамата. Още не искаше да го обсъжда с Гандъл.

Вратата на ареста се отвори и той видя оттам да излиза азиатец в костюм, с куфар в ръка. Не беше Чан. Мъжът задържа вратата с тялото си и махна на една чакаща кола на улицата. Детективът разбра, че моментът е настъпил. Онзи с костюма бе известният адвокат Антъни Уин.

— Трябва да вървя, лейтенант. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Да, когато решиш колко дни ще си вземеш, за да го включа в графика. Дотогава ще намеря някакво занимание на Ферас. Нещо в Дирекцията.

— Дочуване.

Бош затвори в момента, в който до тротоара спря черен кадилак „Ескалейд“ и По-Чин Чан излезе от ареста. Хари направи няколко крачки и застана на пътя му към колата. Уин бързо се вмъкна между двамата.

— Извинете, детектив — каза адвокатът, — препречвате пътя на клиента ми.

— Това ли правя, „препречвам“ му пътя? А той не се ли изпречи на пътя на Джон Ли?

Бош видя, че Чан се захилва и клати глава зад Уин. Зад детектива се затръшна врата и адвокатът насочи вниманието си натам.

— Снимайте тази сцена — нареди той.

Хари се озърна назад и видя, че от кадилака е слязъл мъж с видеокамера. Обективът й сочеше към него.

— Какво е това?

— Ако докоснете или тормозите господин Чан по какъвто и да е начин, детектив, всичко ще бъде документирано и пратено на медиите.

Бош отново се обърна към Уин и Чан. Хиленето ни Чан се беше превърнало в доволна усмивка.

— Да не си мислиш, че всичко е приключило, Чан? Където и да идеш, няма да е приключило. Ти и твоите хора направиха тоя въпрос личен, задник такъв, и аз няма да го забравя.

— Отдръпнете се, детектив. — Адвокатът явно играеше за пред камерата. — Господин Чан си тръгва, защото е невинен по обвиненията, които се опитахте да му скалъпите. И се връща в Хонконг заради полицейския тормоз в Лос Анджелис. Заради вас той вече не е в състояние да се радва на живота, който е водил тук в продължение на няколко години.

Хари се отстрани от пътя им и ги пусна да минат към колата.

— Това са пълни глупости, Уин. Вземи си камерата и си я напъхай в гъза.

Чан пръв се настани на задната седалка на кадилака, след което Уин даде знак на оператора да седне отпред.

— Вече имаме заплахата ви на запис, детектив — заяви адвокатът, — запомнете го.

Той седна до Чан и затвори вратата. Бош остана на тротоара и проследи с поглед отдалечаващия се „Ескалейд“, който навярно щеше да откара гангстера направо на летището, за да довърши своето напълно законно бягство.

Когато се върна в училището, Бош отиде в кабинета на заместник-директорката. Същата сутрин Сю Бамбро се беше съгласила да позволи на Маделин да присъства на часовете на осмокласниците, за да види дали ще й хареса там. Когато детективът влезе, Бамбро го покани да седне и му съобщи, че дъщеря му още била в час и се приспособявала отлично. Хари се изненада. Тя беше прекарала в Лос Анджелис по-малко от дванайсет часа след загубата на майка й и мъчителния уикенд в ръцете на нейните похитители. Беше се опасявал, че престоят в училището може да завърши катастрофално.