Майкл Коннелли - Падане

Чу се обърна към бюрото си и посочи екрана на компютъра.

— Издирвах всичко възможно за Харди — каза той. — Няма кой знае какво. Намерих повече за баща му, покупки и продажби на недвижими имоти. Чилтън Арън Харди-старши. Живее в Лос Аламитос от петнайсет години. Жилищен комплекс, който е изцяло негова собственост.

Бош кимна. Това бяха добри сведения.

— Опитах да открия и някоя госпожа Харди. Нали се сещаш, ако случайно са разведени и тя живее другаде и може да ни насочи към Младши.

— И?

— И нищо. Попаднах на некролог от деветдесет и седма на Хилда Еймс Харди, съпруга на Чилтън-старши и майка на Чилтън-младши. Рак на гърдата. Не са споменати други деца.

— Излиза, че ще ходим до Лос Аламитос.

— Да.

— Тогава да се махаме оттук, преди да са се разхвърчали лайна покрай статията. Вземи папката със снимката от шофьорската книжка на Пел.

— Защо Пел?

— Защото Старши може да не изгаря от желание да издава Младши. Мисля да си поиграем с него и тук е ролята на Пел.

Бош стана.

— Отивам да преместя магнитите.

Пътуването на юг им отне четирийсет минути. Лос Аламитос се намираше в северния край на Ориндж Каунти и беше един от дузината малки, подредени един до друг жилищни райони между Анахайм на изток и Сийл Бийч на запад.

По пътя направиха план за разговора с Чилтън Харди-старши. После минаха през квартала по Катела Авеню и покрай медицинския център „Лос Аламитос“, преди да спрат пред комплекс градски къщи. Бяха построени на групи по шест с големи морави отпред и двойни гаражи с алеи отзад.

— Вземи папката — каза Бош. — Да вървим.

Имаше главна алея, която водеше покрай пощенски кутии до отделни малки алеи, по които се стигаше до вратите. Домът на Харди-старши беше вторият. Имаше мрежеста врата, а масивната врата зад нея беше затворена. Бош натисна звънеца без никакво колебание, след което почука по алуминиевата рамка.

Изчакаха петнайсет секунди, но отговор нямаше.

Бош отново натисна звънеца и вдигна юмрук да почука, когато чу приглушен глас отвътре.

— Има някой — каза той.

Минаха още петнайсет секунди и гласът се чу отново, този път отдясно, от другата страна на вратата.

— Да?

— Господин Харди?

— Да, какво?

— Полиция. Отворете вратата.

— Какво е станало?

— Трябва да ви зададем няколко въпроса. Отворете, ако обичате.

Отговор не последва.

— Господин Харди?

Чу се прещракване на резе. Вратата бавно се отвори и през тесния процеп ги погледна мъж с кръгли очила, чиито стъкла бяха дебели колкото дъното на бутилка от кока-кола. Беше размъкнат, сивата му коса бе рошава и сплъстена, а на лицето му имаше двуседмична четина. Прозрачен маркуч минаваше над ушите му и стигаше до ноздрите, за да му доставя кислород. Носеше светлосин болничен халат върху раирана пижама, а на краката си имаше черни гумени сандали.

Бош се опита да отвори мрежестата врата, но тя беше заключена.

— Господин Харди. Трябва да поговорим с вас. Може ли да влезем?

— Какво има?

— Ние сме от ЛАПУ и търсим един човек. Смятаме, че може би ще сте в състояние да ни помогнете. Може ли да влезем, сър?

— Кого търсите?

— Сър, не можем да обсъждаме това на улицата. Може ли да влезем и да поговорим вътре?

Старецът сведе за момент очи. Те бяха студени и сдържани. Синът му ги беше наследил, нямаше съмнение в това.

Старецът бавно се пресегна през процепа и отключи мрежестата врата. Бош я отвори и изчака Харди да се отдръпне назад, преди да прекрачи прага.

Харди се движеше бавно към дневната, като се подпираше на бастун. Беше преметнал през костеливото си рамо малка кислородна бутилка, свързана към маркучите, стигащи до носа му.

— Не е почистено — каза той, докато отиваше към креслото си. — Нямам посетители.

— Всичко е наред, господин Харди — отвърна Бош.

Харди бавно се отпусна в старото тапицирано кресло. На масата до него имаше преливащ пепелник. Къщата вонеше на цигари и старост и беше мърлява като стопанина си. Бош започна да диша през устата. Харди забеляза, че гледа към пепелника.

— Няма да ме издадете на болницата, нали?

— Не, господин Харди, не сме дошли заради това. Името ми е Бош, а това е детектив Чу. Опитваме се да открием сина ви, Чилтън Харди-младши.

Харди кимна, сякаш очакваше да чуе това.

— Не знам къде е напоследък. За какво ви е притрябвал?

Бош седна на едно канапе с изгорена тапицерия, за да не гледа Харди отгоре.

— Имате ли нещо против да седна, господин Харди?