Майкл Коннелли - Падане

— Добре, скъпа. Пък и има да изтече още много вода дотогава.

Мълча умислено няколко минути. Пред тях се появиха маскираните петролни кули. Телефонът му избръмча — търсеше го Дейвид Чу. Остави го на гласова поща. Нямаше намерение да разваля момента с работа — или по-вероятно с мрънкането на Чу за втори шанс. Прибра телефона и целуна дъщеря си по темето.

— Май винаги ще се безпокоя за теб — рече той. — Не е като да искаш да станеш учител или някаква подобна безопасна професия.

— Та аз мразя училището, татко. Защо ми е да ставам учител?

— Не знам. Може би, за да промениш системата, да я направиш по-добра, така че следващите деца да не я мразят.

— Един учител? Забрави.

— Нужен е само един. Винаги се започва с един. Както и да е, и без това ще се безпокоя за теб, каквото и да правиш.

— Не и ако ме научиш на всичко, което знаеш. Тогава няма да ти се налага да се безпокоиш, защото ще бъда същата като теб.

Бош се разсмя.

— Ако станеш като мен, ще ми се наложи по цял ден да вървя с молитвена броеница в едната ръка, със заешки крак в другата и може би с татуирана четирилистна детелина на рамото.

Тя го сръга с лакът.

Бош помълча още няколко минути. Извади телефона и провери дали Чу е оставил съобщение. Нямаше нищо и той реши, че партньорът му се е обадил, за да го умолява да бъде пощаден. А това не беше нещо, което ще оставиш на гласовата поща.

Прибра телефона и направи разговора между баща и дъщеря по-сериозен.

— Виж, Мадс, искам да ти кажа още нещо.

— Знам, ще се жениш за жената с червилото, нали?

— Не, говоря сериозно. И нямаше червило.

— Знам. Какво има?

— Ами мисля да върна значката си. Да се пенсионирам. Може би дойде времето.

Мади дълго не отговори. Бош беше очаквал незабавно и остро настояване да престане с тези глупости, но тя като че ли обмисляше чутото и не реагираше по първосигнален и вероятно погрешен начин.

— Но защо? — най-сетне попита тя.

— Ами защото си мисля, че започвам да се мъкна зад другите, нали се сещаш? Подобно на всичко останало — атлетика, стрелба, свирене, дори творческо мислене — в един момент има упадък на уменията. Не знам, но може би и аз стигам до този момент и е време да се махна. Виждал съм как хората губят проницателността си и с това увеличават опасността за себе си. Не искам да пропусна възможността да видя как порастваш и се представяш блестящо в онова, което решиш да правиш.

Тя кимна, сякаш приемаше думите му, но веднага след това показа наблюдателността и несъгласието си.

— И си мислиш всичко това само заради един случай?

— Не само заради случая, но той е добър пример. При него тръгнах в абсолютно погрешна посока. Подобно нещо нямаше да се случи преди пет години. Дори преди две години. Май губя острия ум, необходим за тази работа.

— Да, но понякога трябва да тръгнеш по погрешния път, за да намериш верния.

Тя се обърна в седалката, за да го гледа в очите.

— Както сам каза, изборът си е твой. Но ако бях на твое място, нямаше да прибързвам.

— Аз не прибързвам. Първо трябва да пипна още един тип. Мисля си, че случаят е добър като за последен.

— Но какво ще правиш, ако напуснеш?

— Не съм сигурен, но мисля, че ще мога да бъда по-добър баща. Нали се сещаш, да бъда по-близо до теб.

— Не е задължително това да те направи по-добър баща. Не го забравяй.

Бош кимна. Понякога му беше трудно да повярва, че говори с петнайсетгодишно момиче. Сега беше един от тези моменти.

В неделя сутринта Бош остави дъщеря си при мола в Сенчъри Сити. Още преди седмица се беше разбрала да се срещне с приятелките си Ашлин и Конър в единайсет часа и да прекарат деня в пазаруване, ядене и клюки. Посещаваха мола веднъж месечно и всеки път си избираха различни търговски центрове. Този път Бош можеше спокойно да ги остави сами. Никой мол не беше имунизиран срещу хищници, но той знаеше, че в неделя охраната ще е максимална, а молът в Сенчъри Сити имаше добра система за сигурност. Навсякъде имаше цивилни служители, преструващи се на клиенти, освен това много от охранителите в неделя бяха ченгета, работещи на две места.

През повечето подобни недели Бош оставаше дъщеря си и отиваше да работи в празния отдел „Неприключени следствия“. Обичаше тишината през уикендите, тъй като тя му позволяваше да се съсредоточи върху случая, по който работеше. Този път обаче му се искаше да стои настрана от Дирекцията на полицията. Беше взел „Таймс“, когато излезе рано сутринта да купи мляко и кафе от кварталния магазин. Докато чакаше на опашката, забеляза, че на първа страница има нов материал за смъртта на Джордж Ървинг. Купи вестника и прочете статията в колата. Емили Гомес-Гонзмарт разказваше за работата на Джордж Ървинг за „Риджънт Такси“ и повдигаше въпроси за „случайното“ съвпадение на факта, че Ървинг представлява компанията, и проблемите, струпали се върху сегашния държател на франчайза в Холивуд „Блек енд Уайт“. След това се правеше връзка с Ървин Ървинг. Проследяването на арестите беше довело журналистката до полицай Робърт Мейсън, който беше разказал как е бил помолен от съветника да се разправи с „Б & У“.