Майкл Коннелли - Падане

— Юрист, специалист по корпоративни отношения.

Бош зачака подробности, но такива не последваха.

— „Корпоративни отношения“? Какво означава това?

— Означава, че върши нещата. Хората се обръщаха към него, когато искаха нещо да бъде свършено в този град. Той също работеше за града. Първо като ченге, после за градския прокурор.

— И е имал офис?

— Малка кантора в центъра, но най-много разчиташе на мобилния си телефон. Такъв беше стилът му.

— Как се нарича фирмата му?

— Кантора. „Ървинг и съдружници“ — само дето нямаше съдружници. Работеше сам.

Бош знаеше, че ще му се наложи да се върне на този въпрос. Нямаше обаче смисъл да се бори с Ървинг — разполагаше с прекалено малко основна информация, през която да филтрира отговорите на съветника. Налагаше се да изчака, докато научи повече.

— Ще ви държа в течение — рече той.

Ървинг вдигна ръка и между пръстите му се появи визитка.

— Това е личният ми телефонен номер. Очаквам да науча повече до края на деня.

„Или ще отрежеш още десет милиона от бюджета за извънреден труд?“, помисли си Бош, взе визитката и тръгна към асансьорите.

По пътя нагоре се замисли за скования разговор с Ървинг. Най-много го тормозеше фактът, че съветникът знае девиза му. Досещаше се откъде е попаднал на тази информация. Но се налагаше да се заеме с това по-нататък.

Горните етажи на хотела имаха Г-образно разположение. Бош слезе от асансьора на седмия етаж, тръгна наляво, зави на ъгъла и продължи към стая 79 в края на коридора. Пред вратата стоеше униформено ченге. Това подсети нещо Бош и той извади телефона си. Набра мобилния на Киз Райдър и тя вдигна моментално.

— Знаеше ли с какво си е вадил хляба? — попита я той.

— За кого говориш, Хари?

— За Джордж Ървинг, естествено. Знаеше ли, че е един вид посредник?

— Чух, че бил лобист.

— Юрист и лобист. Виж, искам в КНГГ да покажете мускули и да поставите ченге пред вратата на офиса му, докато стигна дотам. Никой да не влиза и да не излиза.

— Няма проблем. Значи мислиш, че има нещо общо с работата му?

— Дявол знае. Просто ще се чувствам по-спокоен, ако пред вратата му има някой.

— Дадено, Хари.

— Ще се чуем по-късно.

Бош прибра телефона и приближи ченгето пред стая 79. Записа се в бележника му, отбеляза часа на идването си и влезе. Озова се в дневна с отворени френски прозорци, водещи към балкон със западно изложение. Вятърът издуваше завесите и Бош видя Чу на балкона. Гледаше надолу.

В стаята стояха Соломон и Гленвил. Сандъка и Бъчвата. Не изглеждаха щастливи. Когато видя Бош, Джери Соломон разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Какво става?“ Всъщност: „Какво става, мамка му?“

— Какво да ви обяснявам — рече Бош. — Висш пилотаж. Отгоре нареждат, ние изпълняваме.

— Няма да откриеш нищо, което да не сме открили. Всичко е ясно, пичът се е метнал.

— Казах същото на шефа и на съветника, но ето ме тук.

Бош разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Какво мога да направя?“.

— И какво, ще стоите и ще мрънкате или ще ми кажете с какво разполагате?

Соломон кимна на Гленвил, който беше младшият партньор, и той извади бележник от задния си джоб. Прелисти няколко страници и започна да разказва. Междувременно Чу влезе, за да чуе историята.

— Снощи в осем и петдесет на рецепцията се обажда мъж, който се представя като Джордж Ървинг. Резервира си стая за през нощта и казва, че е на път. Изрично пита дали имат стаи с балкони на най-горния етаж. Предлагат му избор и той се спира на седемдесет и девета. Дава им номера на „Американ Експрес“, за да запази стаята. Номерът съответства на кредитната карта в портфейла му, който е в сейфа в спалнята.

Гленвил посочи към коридора отляво на Бош. Хари видя легло зад отворена врата в дъното му.

— Така, значи пристига в девет и четирийсет — продължи Гленвил. — Оставя колата си в гаража, регистрира се с картата си и се качва в стаята. Никой повече не го е виждал.

— Докато не го намерили на тротоара — добави Соломон.

— Кога? — попита Бош.

— В пет и петдесет един от работниците в кухнята идва на работа. Върви по тротоара към задния вход, където е автоматът за регистриране. Открива тялото. Първо идва патрул, а след първоначалното идентифициране се обадиха на нас.

Бош кимна и огледа помещението. До вратата на балкона имаше писалище.

— Не е ли оставил писмо?

— Не, поне тук.

Бош забеляза електронен часовник на пода. Беше включен в контакта до бюрото.

— Така ли го намерихте? Не трябва ли да е на бюрото?