Джеймс Паттерсон: Лондонски мостове

— Знаеш ли какво правехме с някой затворник, когато още бях на служба? Настанявахме го на стола до масата, но кротко, даже любезно, а после с гвоздей му приковавахме шибания език към плота. Това е вярно, драга моя Невестулке, абсолютно вярно! А знаеш ли какво следваше? Просто му изтръгвахме космите… От ноздрите, от гърдите, от корема, от половите органи — което е доста досадно, нали? О, боли ли? — подигравателно изохка той, докато скубеше косми от голото тяло на Шейфър. Сетне продължи невъзмутимо: — А сега ще ти покажа още едно, много по-ужасно мъчение. Поне според мен. По-лошо от онова, което ти би причинил на горката Мария. Сграбчваш жертвата с две ръце и започваш буйно да я тръскаш, докато изпадне в конвулсии. Буквално ти разтърсва мозъка, най-чувствителния от всичките органи. Все едно главата ти се отделя от тялото. А то цялото изгаря в ужасна треска. Никак не преувеличавам, можеш да ми вярваш. Ето, нека да ти покажа какво имах предвид.

Ужасното, невъобразимо силно раздрусване — при което Джефри Шейфър висеше с главата надолу — продължи почти цял час.

Най-после прерязаха въжето.

— Кой си ти? И какво искаш от мен? — изкрещя Невестулката.

Водачът на похитителите само сви рамене.

— Ти си кораво копеле, но никога не забравяй, че все пак те намерих . И ако ми потрябваш, винаги ще те намирам, където и да се криеш. Ясно ли ти е?

Джефри Шейфър вече едва виждаше, но му се стори, че отнякъде познава гласа на мъчителя си. Само прошепна едва чуто:

— Какво… искаш? Моля те…

Лицето на брадатия се доближи към неговото. Като че ли понечи да му се усмихне.

— Имам работа за теб, най-невероятната от всичко, с което някога си се захващал. Повярвай ми, роден си за нея.

— Но ти… Кой си ти? — отново прошепна Невестулката с обезобразените си, кървящи устни. Това бе въпросът, който си бе задавал стотици пъти по време на мъчението.

— Аз съм Вълка — отвърна брадатият. — Може би си чувал за мен.

В един слънчев следобед, когато единият от тях щеше да умре съвсем неочаквано и нелепо, Франсис и Дъги Пузловски простираха чаршафите и калъфките на възглавниците, както и дрехите на децата, да съхнат на силното обедно слънце.

Внезапно войници от американската армия започнаха да нахлуват в техния парк от каравани, наричан Лазурния пейзаж, разположен в Сънрайс Вали в щата Невада. Много, много войници се зададоха по прашния път, край който тези хора обитаваха очуканите каравани. Внушителният конвой от военни джипове и камиони рязко спря и от возилата заизскачаха мъжете в униформи. Тук-там сред тях се срещаха и жени, също униформени. Всичките до един бяха въоръжени до зъби, явно идваха с някаква важна мисия.

— За бога, какво става тук? — изуми се Дъги.

Понастоящем той беше останал само на пенсията си като инвалид от мината „Корта“ в Уелс и още не се бе приспособил напълно към тази житейска промяна. Осъзнаваше, че не се справя никак добре — почти винаги беше потиснат, вечно кисел и в лошо настроение. Държеше се раздразнително и сприхаво с бедната Франсис и децата.

Дъги забеляза, че изскачащите от камионите войници бяха навлекли бойните си униформи — кожени боти, камуфлажни панталони, маслиненозелени тениски. С една дума — цялото облекло и снаряжение, сякаш бяха някъде в Ирак, а не в някакво затънтено място в Невада. Носеха автоматичните винтовки M-16 и се завтекоха към най-близките каравани с насочени напред дула, готови за стрелба. Някои от войниците изглеждаха доста изплашени.

Пустинният вятър духаше доста силно, така че гласовете им отекнаха по цялата дължина на въжетата с прането на семейство Пузловски. Франсис и Дъги съвсем ясно чуха виковете им: „Ще евакуираме градчето! Това е аварийна ситуация. Всички моментално да напуснат домовете си! Веднага! Всички! До един!“

Франсис успя да запази присъствие на духа и това й позволи да обърне внимание на факта, че войниците непрекъснато повтаряха един и същи призив, сякаш бяха на някакво бойно учение. Но техните изопнати, решителни и напълно сериозни физиономии подсказваха съвсем недвусмислено, че в никакъв случай няма да приемат неподчинение. Семейство Пузловски имаха около триста странни съседи — някои от тях наистина доста странни, — само че сега всички проявиха здрав разум и вече бяха започнали да напускат караваните си. Не преставаха да мърморят и да се оплакват, но явно бяха решени да постъпят така, както им бе наредено.