Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Това са нашите почитани мъртви.

Мястото е защитено, закриляно от ръката на бог.

Тези хора са живели в свещената божия земя.

Остави ги да спят.

Себастиан прочете всичко отново. Опита се да се съсредоточи, не виждаше надписа. Виждаше само символите. Но беше сигурен какво е прочел.

В средата на вратата беше изобразена същата фигура, която бе видял да виси от огърлицата на мъртвеца. Мъжът беше висок и красив, с едната си ръка държеше книга, а другата бе протегнал, предлагайки помощ.

Под него имаше печат, който Себастиан разпозна от материалите, които му беше дал папа Инокентий XIV. Върху печата бе изобразена блестяща ръка върху отворена книга, от чиито страници излизаха пламъци.

Спря вцепенен. Шокът беше толкова силен, че едва не спря сърцето му.

— От някаква метална сплав е — каза Бранкати. — Но все още не сме определили каква точно. Начинът, по който е вградена в скалата, е изпреварил времето си. И днес не бихме могли да се справим така. Нямам обяснение за това.

— Просто забравена технология — обади се един от работниците. — Като онази, с която египтяните са издигнали пирамидите. Можем да предполагаме как са го направили, но не знаем със сигурност.

— Боже мой — дрезгаво прошепна Себастиан, докато се препъваше напред. Щеше да падне, ако един от швейцарските гвардейци не го бе удържал. Протегна ръка и докосна печата.

Линиите му бяха все още ясни и с остри ръбове. Блестеше, сякаш е бил изсечен вчера.

Вярно е. Всичко е вярно. Себастиан прокара трепереща длан по печата.

— Отче — тихо се обади младият Питър, който го бе задържал.

— Добре съм. — Себастиан дръпна ръката си. — Моля. Пуснете ме.

Питър се подчини видимо неохотно, но остана плътно до него.

Студен страх обхвана Себастиан. Той нямаше нищо общо с водите, които чакаха от другата страна на пещерата да ги погълнат. Предизвика го фигурата от огромната врата в пещерата. Себастиан падна на колене и усети ледената вода, която достигна до гърдите му.

Събра длани и се замоли за милост и спасение не само за себе си, но и за всички души, изгубени при потъването на Атлантида.

Тогава бог не е бил милостив. И не би могъл да бъде. Загубата на сина му и дързостта на царете — жреци на Атлантида били непростими.

Затова той запратил острова на морското дъно.

Но защо е тук сега? За да ни изпита отново ли? Това ли искаш. Господи? Изпитание?

Ако това бе изпитание, Себастиан се боеше, че отново ще се провалят. Страхуваше се, че дори могат да се изкушат от онова, което лежи отвъд странната метална врата.

Ако го стореха, светът отново щеше да бъде обречен.

Хотел на летище „Лагос“

Иекия, Лагос, Нигерия

11.09.2009

Лурдс разглеждаше изображенията на звънеца, цимбала и барабана на екрана на лаптопа, но пишеше върху жълтите страници на големите бележници, които бе купил на път към хотела. Наташа не беше приела особено радушно тази покупка, но той й бе обяснил, че се нуждае от нея.

Главата му беше пламнала, докато сравняваше четирите езика върху трите инструмента. Работеше трескаво, разменяше стойности и думи, идеи и предположения, които му бяха хрумнали по време на дългото шофиране до Лагос.

Дори грозящата го опасност не бе изключила онази част от ума му, която така обичаше загадките на езика и културата. Точно там живееше страстта му.

След пристигането в хотела се бяха регистрирали и разотишли по стаите си. Лесли бе успяла да уреди всички да се настанят на един етаж.

В групата обаче нямаше никакво другарско чувство. Всички — с изключение на Диоп и Адебайо, които се държаха като отдавна изгубени приятели — бяха предпочели да се уединят в стаите си.

Лурдс не искаше да се занимава с жените и все още не беше напълно сигурен на чия страна да застане. Лесли беше успяла да го доведе дотук, имаше го и момента на интимност, но Лурдс никога не бе позволявал сексът да пречи на работата му. Подозираше, че и тя е същата в това отношение.

За жалост и двамата бяха движени от едно и също желание — да изпъкнат в работата си. И това ги поставяше от двете страни на барикадата по отношение на инструментите.

Рускинята имаше своите лични планове да отмъсти за убийството на сестра си. Лурдс подозираше, че тази нейна нужда идва не само от личната трагедия — смъртта на Юлия, но и от мотивите — каквито и да бяха те — на Наташа да стане полицай.

Проблемът беше, че Лурдс почти се пръскаше от идеи. Имаше нужда от трибуна, от някого, с когото да може да говори за всичко, което бръмчеше в главата му.