Фредерик Форсайт - Кобрата

Шофьорът се оказа албанец и беше на последната бариера, която първо се вдигна, после бързо се спусна. Той се подчини и веднага позвъни по мобилния си телефон. Говореше от кабината си и никой не го чу, когато каза няколко изречения на албански.

Хамбургската митница обикновено има две нива за проверка на място на камиони и товара им. Бързата е само с рентген. Другата е отваряне. Младият служител всъщност бе агент на ЦКА и поради това добре играеше ролята си на новак в службата. Направи знак на шофьора да откара платформата към зоната за основна проверка. Но го прекъсна много по-старши по ранг от него инспектор, който забързано излезе от централния офис.

Един нов, много млад и много неопитен инспектор никога не спори с ветеран оберинспектор. Но този си позволи това. И не се отказа от решението си. По-възрастният му колега го сгълча. Вече бил правил проверка на място. Нямало нужда това да се повтаря. Губели си времето. Милк изобщо не видя как зад тях спира малка кола. Но от нея слязоха двама цивилни агенти на ЦКА и показаха значките си.

— Vas ist los da? — любезно попита единият.

Думата „ранг“ е свещена в германската бюрокрация. Служителите от ЦКА бяха равни по ранг на Милк, но това, че идваха от Криминалния отдел, натежаваше. Контейнерът бе отворен. Докараха обучени кучета. Започна разтоварване на съдържанието. Кучетата игнорираха товара, но започнаха да душат и да скимтят до задната стена на контейнера. Направиха измервания и се установи, че вътрешността е по-къса от външната стена. Камионът бе откаран в оборудван с всичко необходимо автосервиз. Дойде и екипът от митницата. Тримата агенти на ЦКА — двамата „случайно“ замесени и младият агент под прикритие, за когото това беше първото му истинско „ужилване“ — невинно продължаваха да разиграват театъра на случайната проверка.

Оксиженистът изряза фалшивата преграда. Когато извадиха пакетите и ги премериха, се оказа, че става дума за два тона колумбийско пуро. Албанецът вече бе в белезници. Сега се разиграваше сценка на радост от истинския удар, успех и за четиримата, като грешката на Милк се приемаше за нещо съвсем разбираемо и извинимо. Седнаха на кафе, но Милк се извини, отиде в мъжката тоалетна и се обади по телефона.

Грешка. Подслушваха го. Всяка негова дума бе чута във ван на километър от мястото. Телефонът на един от мъжете край масата иззвъня и той изслуша онова, което му казаха. На излизане от тоалетната Милк бе арестуван.

Когато го въведоха в стаята за разпит, той избухна в гневен протест. Никой не спомена нищо за банковата сметка на Голям Кайман. Декстър беше обяснил, че това ще разкрие информатора им в Колумбия. Само че по този начин Милк имаше отлична защита. Можеше да пледира, че „всички правим грешки“. Щеше да е много трудно да се докаже, че прави това от две години. Един добър адвокат щеше да го извади под гаранция още същия ден и без проблем щеше да го оневини по време на процеса, ако изобщо се стигнеше до процес. Думите по време на подслушания разговор бяха кодирани — невинно споменаване, че ще закъснее с прибирането у дома. Вярно, набраният номер не беше на жена му, а до мобилен телефон, който бе за еднократно използване и сигурно вече не съществуваше. Но кой не е набирал грешен номер?

Главен инспектор Циглер, който освен митническата си кариера имаше и диплома на правист, добре съзнаваше слабостите в тяхното положение. Но искаше да спре влизането на тези два тона кокаин в Германия и бе успял.

Албанецът, твърд като стомана, не казваше нито дума, освен да повтаря, че е прост шофьор. Дюселдорфската полиция провеждаше обиск на склада за кафе, където обучените кучета изпаднаха в истерия от миризмата на кокаин, която бяха тренирани да отличават от тази на кафето, често използвано за маскиране.

И в този момент Циглер, който бе първокласен полицай, реши да импровизира. Милк едва ли говореше албански. Кой, по дяволите, говори албански освен самите албанци? Така че той накара Милк да седне зад огледално стъкло, но с включен звук от стаята за разпити, за да вижда и чува разпита на албанския шофьор.

Преводачът от албански задаваше на шофьора въпросите на германския полицай и превеждаше отговорите му. Въпросите бяха предсказуеми, Милк ги разбираше, те бяха на неговия език, но трябваше да разчита на преводача за отговорите. Макар албанецът в действителност да твърдеше, че е невинен, онова, което се чуваше през високоговорителите зад огледалото, бе изчерпателно признание, че ако шофьорът някога попадне в затруднение на хамбургското пристанище, трябвало да се обади някой си оберинспектор Еберхарт Милк, който щял да уреди всичко и да го изпрати по пътя му без оглед на товара.