Майкл Коннелли - Горящата стая

— Идваме да се видим с Максим Бойко — каза Бош.

Рецепционистката погледна работния календар на бюрото си и се намръщи.

— Имате ли уговорена среща?

Бош долови лек акцент. Източноевропейски. Извади отново значката си и й я показа.

— Това е уговорката ми. Кажете на Макс, че е за обира.

Все така намръщена, рецепционистката вдигна телефона и каза нещо на някакъв език, вероятно украински. След като получи инструкции, затвори и се обърна към охранителя.

— Заведи ги до кабинета на господин Бойко.

Охранителят се обърна и погледна към обектива на камерата над вратата. Кимна, чу се електрическо изщракване и вратата се отвори. Той я задържа за Сото и Бош, които влязоха в малко междинно помещение, за да изчакат първата врата да се затвори и да се отвори следващата. След това охранителят ги поведе по коридор покрай няколко затворени врати, докато не стигнаха кабинета в дъното. В него имаше две поставени едно до друго бюра, гледащи към стена от екрани, показващи различни бюра за осребряване на чекове, както и части от самата централа. Бош забеляза, че на един от екраните върви Си Ен Ен. Над мониторите беше окачен плакат в червено и бяло с надпис ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ УКРАЙНА! и фотоколаж на улични боеве между руски войници и маскирани украински въстаници. На една от снимките мъж стреляше с прашка срещу тежковъоръжени противници.

Едното бюро беше празно, а зад другото седеше мъж на около петдесет, с оредяваща черна коса, зализана назад. Той кимна на охранителя, че вече няма нужда от него.

— Максим Бойко? — попита Бош.

— Да, аз съм — отвърна мъжът. — За Ван Найс ли сте дошли, или за Уитиър?

Въпреки десетилетията живот в Лос Анджелис Бойко още говореше със силен акцент. Бош предположи, че Ван Найс и Уитиър са местата на последните обири на клонове на ЕЗБанк. По обратния път от пустинята Сото беше споделила част от откритото за Бойко: фирмата. ЕЗБанк разполагаше с трийсет и осем клона в три окръга, като над две трети от тях се намираха в гигантския Лос Анджелис.

— Нито за едното, нито за другото — каза Бош. — Искаме да поговорим за Уестлейк. Деветдесет и трета. Помните ли го?

— Мътните да ме вземат! — възкликна Бойко. — Да, помня го. Бях там. Да не сте намерили копелетата, които ме обраха?

Бош не отговори. Показно огледа малкото помещение, сякаш търсеше къде да седне. Нямаше други столове освен двата зад бюрата, а Бойко беше седнал на единия.

— Има ли място, където можем да седнем и да поговорим? — попита Бош.

— Да — отвърна Бойко. — Разбира се. Елате.

Поведе ги обратно по коридора. Минаха през врата, водеща към складово помещение, където Бош видя три бели микробуса, рекламиращи денонощни водопроводни услуги.

— Маскираме касиерските коли — обясни Бойко. — Така че никой да не разбере, че карат пари, нали разбирате. Водопроводчикът пък ни плаща за безплатната реклама.

Бош кимна. Идеята му се стори добра. Така и не разбираше защо бронираните машини така бият на очи и на практика тръбят наляво и надясно, че са пълни с пари. Пропусна да отбележи, че щом водопроводчикът си плаща, рекламата трудно може да се нарече безплатна.

Минаха през помещението и Бойко отвори вратата на друг кабинет с маса и четири стола.

— Заповядайте, седнете. Кафе?

Бош и Сото отказаха. Седнаха и Бош се представи официално, представи и Сото. Беше решил да се придържа в общи линии към същата тактика, която бе приложил срещу Бъроуз — да използва Ана Асеведо като средство за изчопляне на информация за пожара в Бони Брай. Досието на Бойко обаче беше чисто и поради това Бош бе по-ограничен. Този път се налагаше да използва повече финес. Гъс Брейли му беше казал, че по време на обира Бойко бил по-загрижен, че ще се разбере за връзката му с негова подчинена, отколкото за самия обир. Това беше нещо. Не точно чук, но все пак.

— Занимаваме се с обира от деветдесет и трета и се надяваме, че можете да ни помогнете — започна той.

— Разбира се — отвърна Бойко. — Изгубихме много пари. Но оттогава минаха повече от двайсет години. Защо идвате сега?

— Защото обирът изникна при разследването на друг случай. Нещо от наши дни, за което не мога да говоря.

— Разбирам. Но ще получа ли парите?

Бош не си спомняше по този случай да е обявявана награда.

— Какви пари?

— Отмъкнатите при обира — каза Бойко.

— О. Ами, както сам казахте, минали са повече от двайсет години. Не бих се надявал, че ще има пари. Но човек никога не може да е сигурен.

— Ясно.