Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая я прекъсна, стресната от последните думи.

— Обясни ли ти какво означава „поднесено“? Ама заведе ли те да се запознаеш с групата?

— Не съм се запознавала с никаква група, запознах се само с Идалго, акушерката, която ме спаси и която щеше да ми помага при раждането. Те двете щяха да се погрижат за всичко и аз не исках да знам нищо повече… Обаче у тази акушерка имаше нещо, което ми напомняше за касапина, който уж ми направи аборт — усмивки, обещания, че всичко ще се оправи, че ще ми решат проблема, а после съм щяла да си живея живота. Бях чувала за акушерки, които не завързват пъпната връв и оставят износените докрай нежелани деца да умрат. Не знам и не ме интересува какво си мислиш за мен, Амая, но трябва да ми повярваш, че желаех доброто на това дете, искаше ми се то да попадне в свястно семейство, с възможности, както се казваше едно време. Когато влязох в шестия месец, преди да се наложи да крия корема си, взех спестяванията си и отидох в един благотворителен дом в Памплона, създаден от монахини, които по онова време приемаха заблудени овце като мен, забременели по нередовен начин. Не беше чак толкова зле. Живях там до появата на малката. Още в деня на раждането се сбогувах с нея и я предадох за осиновяване, след като ми обещаха, че ще попадне в добро семейство. След няколко дни се прибрах вкъщи… Пак тръгнах с Виктор, животът ми продължи и повече не отворихме дума по въпроса, но ама никога не ми прости и се погрижи да си платя. Представи си изненадата ми, когато се заговори, че семейство Арбису са си осиновили момиченце, и аз надникнах в количката да го видя: това беше Ан, щях да я разпозная и сред милион момиченца — каза Флора и сълзите ѝ отново рукнаха. — Трябваше да прекарам всичките тези години, гледайки как дъщеря ми расте в чужда къща, без да смея да я погледна два пъти, за да не забележи някой какво изпитвам към нея. Животът ми стана черен, наблюдавах я как се развива, измъчвах се от присъствието ѝ, а то ме държеше окована за това село, за да бъда близо до нея. Не щеш ли, преди година тя сама дойде при мен. Един ден цъфна в пекарната късно следобед и ми каза, че много добре знае коя съм и коя е тя. Не можеш да си я представиш каква беше, Амая: красива, самоуверена, умна. Беше направила своите проучвания и ме бе открила. Не ме упрекна за нищо, каза, че ме разбирала и че искала само да продължим да се виждаме, без да наранява чувствата на възрастните си родители… Дори предложи след смъртта им да кажем истината на всички. Тя ми подари тази снимка, за да я имам за спомен от бебешките ѝ години — допълни Флора, сочейки снимката, заемаща централно място на стената.

— Мислех, че това е Ибай — промълви Амая, — питах се кога ли си го снимала…

— Да, приликата е удивителна. Сърцето ми се къса, като видя сина ти, и в същото време го обожавам, задето толкова много прилича на нея. Малко време прекарахме заедно, но тя събуди в мен неподозирани чувства. Ан беше много специална, не можеш да си представиш колко специална. Никога не съм била толкова щастлива, Амая, и никога няма да бъда, защото тогава, когато вярвах, че най-сетне съм открила щастието, той я уби, затри момиченцето ми.

Флора плачеше, без да закрива лицето си, забравила всички задръжки. След като бе изповядала греховете си, вероятно вече ѝ беше все едно, че сестра ѝ я вижда в това състояние.

Амая я бе изслушала, слисана. Сред всички видове отношения, които си бе представяла между сестра си и Ан Арбису, това бе единственото, което въобще не ѝ бе хрумнало. Гледаше я, трогната, как плаче, разбирайки много неща.

— Затова ли го уби? Уби Виктор, защото беше убил дъщеря ти? — Флора поклати отрицателно глава, прекарвайки ръка през лицето си, за да избърше сълзите, които като че ли нямаха край. — Ти знаеше ли какво върши той? — Флора пак отрече. — Флора, погледни ме — каза Амая, подканвайки я да се успокои. — Имаше ли някакви подозрения, че именно Виктор убива момичетата?

Флора погледна сестра си и се опита да подходи предпазливо. Ако Рос беше права за нещо, то бе, че Амая не би проявила търпимост към никое престъпление, независимо от причините, довели до него.

— Не бях съвсем сигурна, докато не отидох онази нощ у тях и той не ми го потвърди.

— Но ти носеше оръжие със себе си, Флора. — Сестра ѝ не отговори. — Значи, си подозирала. Защо реши, че точно той е убил Ан?

— Не забравяй, че аз го познавах по-добре от всички.

— Да, знам, но кога разбра?

— Разбрах и точка.

— Не, Флора, никаква точка: той беше убил още две момичета освен Ан, както и много други, преди да се ожените… Откога го знаеше? Подозирала си го, а си позволила да продължи да избива момичета, докато не дойде редът на Ан?