Долорес Редондо - Дар за бурята

Влязоха направо в хола и Амая спря пред едно увеличено копие на снимката на Ибай, същата, която бе видяла в апартамента в Сарауц; тънката метална рамка подчертаваше красотата на черно-белия портрет. Току-виж лелята се оказала права за чувствата на Флора към детето, особено предвид престореното ѝ безразличие към проявения от Амая интерес, когато хвърли палтото си на фотьойла и влезе в кухнята, откъдето се провикна:

— Искаш ли нещо? Аз май ще пийна една чаша.

— Да — прие Амая. — За мен уиски.

Флора се върна с две чаши кехлибарена течност в ръце, сложи едната върху масичката, седна в креслото и надигна своята. Амая се настани съвсем близо до нея, взе едната ръка на сестра си и така както Сара бе направила следобед, сложи в шепата ѝ ореха, който бе взела от гроба на Ан Арбису.

Флора не успя да скрие уплахата си и толкова рязко се дръпна, за да се отърве от ореха, че голяма част от уискито се разля върху полата ѝ. Амая го откри между възглавничките на дивана, хвана го с палеца и показалеца си и го задържа пред очите ѝ. Флора се втренчи уплашено в него.

— Махни това нещо от къщата ми.

Амая я погледна изненадано — не беше очаквала подобна реакция.

— От какво се страхуваш, Флора?

— Ти не знаеш какво е това…

— Напротив, знам. Знам какво означава. Само не разбирам защо ги оставяш върху гроба на Ан Арбису.

— Не биваше да го докосваш, той е… Той е за нея — каза Флора нажалено.

Амая изучаваше сестра си и начина, по който гледаше ореха. Впечатлена, тя отново го прибра в джоба си.

— Какво беше Ан Арбису за теб, Флора? Защо носиш орехи на гроба ѝ? Защо отричаш, че си я обичала? Повярвай ми, Флора, никой няма да те съди. Вече съм виждала достатъчно много хора, които разбиват живота си, защото не признават кого обичат.

Флора остави на масата чашата, която още стискаше, и започна яростно да търка петното от полата си с хартиена кърпичка, веднъж, втори път, после пак и пак, много напористо. И най-ненадейно избухна в сълзи. Амая вече я бе виждала да плаче така и друг път, когато също ѝ бе споменала за Ан и връзката ѝ с нея. Плачът извираше от корема ѝ, тресеше тялото ѝ и я караше неудържимо да хълца. Флора мачкаше кърпичката, с която се бе опитвала да изчисти петното, а сега попиваше стичащите се по лицето ѝ сълзи и остана така известно време, докато се успокои достатъчно, че да проговори.

— Не е каквото си мислиш — успя да промълви тя. — Изцяло грешиш. Аз обичах Ан, както ти обичаш Ибай.

Амая я погледна, объркана.

— Точно така, както ти обичаш Ибай. Защото Ан Арбису беше моя дъщеря.

Амая онемя от изненада.

— Родих я на осемнайсет години. Може би помниш лятото, което прекарах при роднините в Сан Себастиян… Е, никога не съм ходила при тях. Родих детето и го оставих.

— Тогава ти вече излизаше с Виктор…

— Бебето не беше от него.

— Флора, да не би да ми казваш, че…

— Срещнах един мъж, търговец на добитък, беше дошъл за един от панаирите и… Стана каквото стана и повече не го видях. Няколко седмици по-късно разбрах, че съм бременна.

— Не се ли опита поне?

— Амая, аз не съм глупачка и никога не съм била, дори на осемнайсет години. Това беше авантюра, нещо, което не биваше да се случва и което доведе до нежелани за мен последствия, но и през ум не ми е минавала глупавата мисъл за романтична история, той беше, чисто и просто, мъж, минал случайно оттук.

— Нашите разбраха ли?

— Мама — да.

— И тя се съгласи да…?

— Не, отначало успях да го скрия. Събрах малко пари и понеже абортът беше забранен в цялата страна, отидох в кабинета на един доктор от другата страна на границата, за който се знаеше, че върши такива услуги. Той махна бебето, или поне аз така си мислех, предвид обилното кървене и силните болки. Оня касапин ми изтръгна яйчниците, Амая, съсипа вътрешностите ми и ме остави бездетна за цял живот. Но нещата не свършиха така, както следваше да свършат. Въпреки кръвоизлива, въпреки загубата на течности и кръв, бременността продължи. Когато се прибрах, бях толкова зле, че не можах да го скрия от ама , и тя ме заведе при акушерката Идалго, която спря кръвоизлива. Ама беше недоволна — съвсем нормално. Естествено, и дума не можеше да става да отгледаме бебето. Щяхме да крием до раждането и след това да го дадем. Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого, дори на айта. Каза, че може би тази грешка щяла да се окаже моят шанс да си оправя живота оттам насетне. Веднъж, когато ѝ заговорих за осиновяването, тя ме погледна, все едно ѝ говорех на чужд език, и ми отговори, че бебето нямало да бъде осиновено, а поднесено.