Долорес Редондо - Дар за бурята

— Лельо, къде отиваш толкова рано?

— Миличка! — усмихна се Енграси. — Каква изненада! Мислех, че си в Памплона.

— Точно натам отивах. А ти?

— Тръгнала съм към пекарната, Амая. Безпокоя се за сестрите ти. И двете не се отказват от безумната идея за делба, всеки ден се карат и реших, че е добре да намина, тъй като снощи Флора се обади на Рос и ѝ съобщи, че днес сутринта щяла да заведе одитор и оценител в работилницата.

Амая отвори вратата на пътника.

— Качвай се, лельо, идвам с теб.

Пред входа на пекарната бяха паркирани няколко непознати коли, освен мерцедеса на Флора. Управителят ги поздрави с много сериозно изражение, по същия начин ги погледнаха и останалите сладкари, които работеха край стоманените плотове. Съсредоточена и мълчалива, Рос седеше зад бюрото в кабинета и изглеждаше твърдо решена да не напуска това място, сякаш ставаше дума за укрепление или отбранителна кула, или може би само за символ на власт над предприятието, откъдето наблюдаваше шетнята на двама мъже в костюми. Единият мереше помещението и снимаше машините и пещите; вторият седеше до Флора и счетоводителя, който от години водеше сметките на „Пекарници Саласар“, на едно от високите столчета около барплота, където очевидно се чувстваха доста неудобно. Като ги видя, Флора се усмихна, но Амая долови, че е нервна, колкото и да се опитваше да го прикрие под обичайната си глазура на деспотично самодоволство, сякаш тя беше господарката, червената кралица, която с уверените си маниери и глас, малко по-висок от необходимото, постоянно даваше да се разбере кой командва. Само че Амая я познаваше и схвана, че това е само поза, предназначена за нейната публика, и не отговаряше на беглите ѝ погледи към Росаура, която наблюдаваше безучастно тази демонстрация на сила, подобно на търпелив зрител, очакващ края на пиесата, за да реши дали му харесва, или не. А това плашеше Флора. Тя беше свикнала да постига желания ефект с действията си, да кара света да се върти според прищевките ѝ и реакцията, по-точно липсата на реакция от страна на Рос, я изваждаше от кожата — Амая го долавяше в начина, по който сестра ѝ бавно и дълбоко си поемаше въздух всеки път когато я погледнеше. Но пасивността на Рос тревожеше не само Флора. Лелята и Амая бяха единодушни, че това, което за Флора представляваше, чисто и просто, предизвикателство, пореден случай да покаже силата и надмощието си, щеше да съсипе Рос, за която работилницата се бе превърнала в център на съществуването през последната година, в място, свързано с мечти за нови проекти и може би първия ѝ голям успех в живота.

— Аз ѝ предложих помощта си — бе признала лелята. — Знам, че не бива да вземам страна, но според мен за Рос това е нещо много по-важно и по-дълбоко, отколкото за Флора.

— Джеймс също ѝ е предложил, но Рос отказала с довода, че трябвало да се справи сама.

— Същото каза и на мен — отвърна натъжено Енграси. — Понякога не знам дали е хубаво да си толкова независим. Не знам кой ви е втълпил, че трябва да се справяте сами с всичко.

Успокоена от привидното спокойствие, Амая остави леля си там и след няколко минути пое отново към Памплона.

Мъглата я съпътстваше неотстъпно до тунела при Алмандос, принуждавайки я да намалява скоростта и да се вглежда внимателно в това шосе, което всяка година вземаше своя кръвен данък сред камионджиите, пътуващи от Памплона до Ирун, както и сред местните жители, които с примирение приемаха тази жестока дан, както се примиряваха с дъжда, мъглата или периодите на затворен тунел, когато трябваше да обикалят по още по-опасния стар път.

Амая не спираше да мисли за доктор Такченко, за случилото се и за инстинкта ѝ да изпрати мострата по куриер. Мъжът ѝ беше прав, докторката беше не само корава, но и много находчива жена. За времето, откакто се познаваха, тя неведнъж ѝ бе показала, че притежава блестящ ум и вродено чувство за самосъхранение, което я бе опазило още в родината ѝ, но от друга страна, по причини, които не споделяше, бе породило у нея силна алергия към полицейските участъци. В случая бе предусетила важността и заплахата, криещи се в дадената ѝ мостра, нещо, което самата Амая не бе доловила. Беше подценила стойността на находката си и бе изложила доктор Такченко на опасност. Но ако миниатюрното парченце плат се окажеше улика, улика, пропусната от експертите, и след като никой не я бе видял да го взема, значи, само убиецът знаеше къде се намира то и че е толкова съществено, че да го издаде или поне да насочи подозренията към него. В главата ѝ прозвучаха думите на Сарасола: „Може би несъзнателно сте се доближили прекалено много до нещо наистина опасно“.