Крис Картер - Галерия на мъртвите

Тъкмо сложи храната на кухненския плот, когато видеодомофонът пред външната врата на сградата иззвъня. Ерика се намръщи. Не очакваше гости, въпреки че агент Уилямс понякога се отбиваше, без да й се обади предварително.

— Ало — каза тя в микрофона.

Човекът, когото видя на видеоекранчето, беше млад и гладко избръснат мъж с кафява бейзболна шапка.

— Пратка за Ерика Фишър.

Тя не очакваше никакви пратки, но ФБР имаше навика да й изпраща папки, без да я предупреди предварително.

— Бихте ли я оставили на портиера?

— Трябва ми личен подпис, госпожо.

Агент Фишър се втренчи в мъжа на малкия екран.

— На коя фирма сте куриер?

— „Диливър Ел Ей”, госпожо. — Мъжът вдигна служебната си карта, така че да влезе в обхвата на камерата. — Доставяме по всяко време. Денем и нощем.

— Стойте там. Ще сляза.

Фишър слезе долу за по-малко от минута.

— Ерика Фишър? — попита младият мъж, когато се срещнаха в преддверието на жилищния блок.

— Да, аз съм.

Той й даде квадратна картонена кутия — петдесет на петдесет сантиметра и дълбока двайсетина сантиметра.

Ерика я погледна заинтригувано. Беше ясно, че кутията не е изпратена от ФБР.

— Бихте ли се подписали, моля? — попита куриерът и й подаде подложка за електронен подпис.

— От кого е? — попита тя, докато търсеше подател на гърба на кутията. Нямаше нищо.

Мъжът повдигна рамене.

— Аз само взимам пратките от депото и ги разнасям, госпожо.

— И фирмата, в която работите, се казва „Диливър Ел Ей”?

— Точно така. — Той й даде визитна картичка.

Агент Фишър се подписа на подложката и я върна на куриера.

— Приятна вечер — пожела й той, излезе от сградата и се качи на мотопеда си.

Ерика се върна в апартамента си. Любопитството надделя, тя използва кухненски нож и разчупи печата на кутията. Вдигна капака и спря озадачена. В кутията имаше мобилен телефон, сложен върху черно кожено сако.

— Какво е това, по дяволите?

Мобилният телефон в кутията изведнъж започна да звъни, уплаши я и я накара да подскочи.

— Копеле!

Тя се втренчи в телефона за няколко секунди.

— Какво става? В „Матрицата” ли съм?

Телефонът продължи да звъни.

Агент Фишър го гледа още няколко секунди и най-после го взе.

— Ало?

— Здравей, специален агент Ерика Фишър. — Гласът от другата страна на линията беше мъжки, на човек между трийсет и четирийсет и пет години. Освен това мъжът говореше с досаден монотонен глас и лек акцент, който тя не можа да определи.

— Кой се обажда?

— Човекът, когото ти нарече „поредният жалък нещастник”. Психопат. Онзи, за когото ти каза, че обвинява обществото за проблемите си. Човекът, който за да компенсира за множеството си комплекси, е решил да си играе на Господ.

— Какво?

— Да, специален агент Ерика Фишър. Помниш ли пресконференцията в Тусон? Аз съм онзи, който не е интелигентен, умен, талантлив, изобретателен, надарен, артистичен и така нататък. Това са твои думи, нали?

Агент Фишър най-после разбра с кого говори и на челото й избиха капчици пот.

— Ако извадиш сакото от кутията — продължи мъжът, — отдолу ще намериш плик. В плика има няколко снимки, които съм сигурен, че ще ти се видят много интересни. Защо не ги погледнеш?

— За какво говориш?

— Виж снимките, специален агент Фишър. — Тонът му беше твърд.

Тя извади сакото от кутията, взе плика и бързо го разкъса. Вътре имаше пет моментални снимки. Когато Ерика ги видя, сърцето й спря.

Всичките пет фотографии показваха дъщеря й Хедър, завързана за неудобно на вид легло. Момичето не изглеждаше наранено, но очите му бяха зачервени и кожата около тях беше протрита от плач. Агент Фишър никога не беше виждала дъщеря си толкова тъжна.

— Какво… — Тя се помъчи да си поеме дъх. — Какво е това?

— Точно каквото изглежда, специален агент Фишър. Дъщеря ти е при мен. Използвах фотоапарат „Полароид”, за да знаеш, че снимките не са фалшиви. Не са монтирани. Това е реално и се случва.

— Кучи син! — изкрещя Ерика. — Кълна се в Бога, че ако от главата й падне дори един косъм, ще те убия, чуваш ли? Ще те убия!

— Чувам те много добре — спокойно рече мъжът. — А сега ти ме чуй.

— Тя е на четиринайсет години, извратено чудовище, с умственото развитие на десетгодишно дете, или не си осъзнал, че страда от синдрома на Даун?

— О, разбрах и ако мислиш, че ми пука, тогава си сбъркала професията си. Аз съм психопат, забрави ли? Ти ми постави тази диагноза. Психопатите не проявяват чувства към другите човешки същества, не помниш ли, специален агент Фишър?