Крис Картер - Престъпен ум

— Останките ѝ, Лушън — каза Хънтър с твърд, но незаплашителен тон. — Къде са?

— О, точно така. Щях да ви казвам за тях, нали? — В новата усмивка на Лушън имаше перверзност. — Свърза ли се с родителите ѝ, Робърт? Те живи ли са?

— Какво?

— Родителите на Сюзън. Срещнахме се с тях няколко пъти, спомняш ли си? Живи ли са?

— Да, живи са — потвърди Хънтър.

Лушън кимна с разбиране.

— Изглеждаха добри хора. Ти ли ще им съобщиш новината?

Хънтър подозираше, че ще трябва да го направи, но игричките на Лушън започваха да му писват. В момента обаче всеки отговор беше приемлив, стига да го накара да говори.

— Да.

— По телефона ли ще им кажеш, или смяташ да им го съобщиш очи в очи?

Всеки отговор.

— Очи в очи.

Лушън се замисли и после се върна на първоначалния въпрос на Хънтър.

— Знаеш ли, Робърт, в онази нощ преживях неща… всъщност чувства, за които само бях чел до тогава в учебниците по криминология, писмени записи на разпити и разкази на заловени извършители. Лични, интимни чувства, за които колкото повече четях, толкова повече исках да преживея, защото това е единственият реален начин да разбереш дали ще бъдат верни за мен или не.

Той млъкна и се втренчи в стената пред себе си, сякаш заинтригуван от невидима творба на изкуството, окачена на нея.

— В онази нощ, Робърт, аз наистина почувствах как светлината на живота на Сюзън гасне в пръстите ми. — Сведе поглед към ръцете си и след това продължи: — Чувствах как сърцето ѝ пулсира в дланите ми и колкото по-силно стискам, толкова по-слабо бие. — Той отново се обърна с лице към Хънтър и Тейлър.

— И тогава се възнесох, като в извънтелесно преживяване. Осъзнах, че чувството, за което мнозина свидетелстват и за което сме чели много пъти, е точно такова.

Очите на Тейлър се стрелнаха към Хънтър и после обратно към Лушън.

— За какво чувство говориш?

Лушън не отговори, но погледът му предаде въпроса на Хънтър.

— Чувството, че си Господ — каза Хънтър.

Лушън кимна.

— Отново си прав, Робърт. «Чувството, че си Господ.» Чувството на върховна власт, което дотогава мислех, че е запазено само за Господ. Властта да угасиш живота. И ви уверявам, че онова, което казват, е вярно. Това чувство променя живота ти необратимо. Опияняващо е, Робърт, пристрастяващо и дори хипнотизиращо. Особено ако гледаш право в очите им, докато изцеждаш живота от телата им. Това е моментът, в който ставаш Господ.

«Не — помисли си Хънтър. — Това е моментът, в който се заблуждаваш, че за един кратък миг си се превърнал в Господ. Само един страдащ от заблуди човек може да вярва, че е станал Господ, макар и за малко.» Той не каза нищо, но забеляза, че пръстите на Лушън бавно се свиха в юмруци, преди да се обърне към Тейлър.

— Кажете ми, агент Тейлър, убивали ли сте някого?

Въпросът изненада Тейлър и сърцето ѝ ускори ритъма си във вихрушка от спомени.

Случи се три години след като Тейлър беше завършила Академията на ФБР. Назначиха я в полевия офис в Ню Йорк, но събитията, които се случиха в онази нощ, нямаха нищо общо с разследванията, по които работеше тогава.

В онази нощ тя беше прекарала часове, преглеждайки досиетата от съвместното разследване на полицията в Ню Йорк и Ню Джърси на сериен убиец, когото бяха кръстили Убиеца по обявите или УПО за по-кратко.

През последните десет месеца УПО се беше гаврил сексуално и бе убил шест жени — четири в Ню Йорк и две в Ню Джърси. И шестте работеха в сферата на сексуалните услуги. И шестте се вместваха в специфичен физически профил — черна дълга до раменете коса, кафяви очи, на възраст между деветнайсет и трийсет и пет години, средни на ръст. Дадоха му псевдонима Убиеца по обявите, защото единственият солиден факт, който полицията успя да научи за девет месеца разследване, беше, че и шестте жени бяха публикували частни обяви, предлагайки «тантра масаж», на последните страници на безплатни местни вестници.

След девет месеца и почти без никакви улики кметът на Ню Йорк бе настоял шефът на полицията да поиска помощ от ФБР. Кортни Тейлър беше единият от двамата агенти, на които беше възложено да помагат по случая.

Минаваше полунощ, когато Тейлър напусна офиса на ФБР на двайсет и третия етаж на Федерал Плаза и излезе в късната октомврийска нощ. Тя караше бавно през Манхатън, после мина през тунела Мидтаун по посока на малкия си едностаен апартамент в Астория, в северозападния край на Куинс. Умът ѝ беше толкова зает, докато пресяваше лавина от мисли и се опитваше да сглоби няколко аспекта на разследването, че едва когато забеляза денонощния магазин на Двайсет и първо авеню, се сети, че в дома ѝ са свършили някои неща.