Крис Картер - Престъпен ум

Тейлър се втренчи в него. Всеки агент от отдела за бихейвиористични науки към ФБР знае, че има два основни типа агресивни психопати. Първият тип — съсредоточените върху жертвата — са онези, за които тя е най-важната част в уравнението. Извършителят фантазира за специфичен тип жертва, затова всички, които избира, трябва да съответстват на този тип, да се вписват в профила. И обикновено става дума за външен вид. При психопатите, съсредоточени върху жертвата, цялата фантазия се върти около външността на жертвата. Физическите качества ги вълнуват и «възбуждат». Повечето пъти защото им напомнят за някой друг. В тези случаи винаги има някаква силна емоционална връзка и в девет от десет пъти фантазиите включват някакъв вид сексуален акт. Почти сигурно е, че изнасилват жертвата, преди или след като я убият.

Вторият основен вид агресивни психопати — съсредоточените върху насилието — са онези, за които жертвата е от второстепенно значение. Те не фантазират за определен тип жертва, нито да правят секс с нея, защото сексът ще им донесе малко или никакво удоволствие. Напротив, за тях сексът отвлича вниманието от насилието. Те фантазират за изтезания, как да причинят болка и за властта, която това им дава. За тези психопати всеки може да стане жертва, дори приятели и членове на семейството. Няма разлика. Поради това те постигат много по-високо ниво на емоционална отчужденост, отколкото съсредоточените върху жертвата. Те могат лесно да отвлекат, измъчват и убият приятел, роднина, любим човек, съпруга… За тях няма значение. Чувствата са нещо непознато.

— Откъде знаеш, че психопатията на Лушън не е съсредоточена върху жертвата? — най-сетне попита Тейлър.

Хънтър изпи остатъка от кафето си и използва салфетка, за да избърше устните си.

— От това, което разбрахме до тук.

Тя се наведе леко напред и наклони глава на една страна.

— Сувенирите, които намерихме в кутията в къщата на Лушън — поясни Хънтър. — Не всички са от жени, а онези, които са от жени, драстично се различават по размери. Това показва, че физическият тип на жертвата и дори полът не са важни за него. Но Лушън самият ни го каза… два пъти.

Тейлър се замисли и той разбра, че тя си припомня наум разпита от сутринта.

— Той ни каза, че когато е бил в гимназията, сънувал как наранява хора — напомни ѝ Хънтър. — Понякога такива, които познавал, друг път хора, които не бил виждал… произволни създания на въображението му — не определен тип.

Тейлър помнеше думите на Лушън, но не беше направила връзката.

— След това Лушън ни каза, че когато започнал да фантазира в будно състояние, главните роли във фантазиите му за насилие играели хора, които мразел — понякога учители, друг път хулиганчета или членове на семейството… но невинаги. Физическите качества и полът не играят роля. В сънищата и фантазиите му няма значение кого наранява. Вълнува го само актът на убийството.

Хънтър погледна часовника си. Време беше да тръгват.

— Повярвай ми, Кортни, каквито и чувства да е изпитвал Лушън към Сюзън, те не биха го спрели. Нито дори любов.

За обяд бяха дали на Лушън алуминиев поднос с една филия хляб, картофено пюре на бучки, малко зеленчуци и две парчета пиле, които плуваха в някакъв жълтеникав сос. Всичко беше безсолно и без абсолютно никакви подправки. Лушън беше убеден, че от ФБР нарочно са му дали безвкусна храна, но всъщност му беше безразлично. Той не ядеше заради вкуса или удоволствието, а за да поддържа тялото и ума си и да осигури на мускулите си поне някои от хранителните вещества, от които се нуждаят. И си изяде всичко до последната троха.

Точно десет минути след като беше приключил с обяда си, Лушън чу познатото бръмчене и отключване на врата в дъното на коридора.

— Два часа почти до секундата — отбеляза той, когато видя Хънтър и Тейлър. — Имах чувството, че вие двамата ще бъдете точни. — Изчака ги да седнат. — Имате ли нещо против, ако стоя прав и крача напред-назад, докато разговаряме? Това подобрява кръвообращението в мозъка и ми помага да смеля буламачите, които тук наричате храна. — Той врътна глава към празния поднос.

Никой нямаше възражения.

— И така, докъде бяхме стигнали? — попита Лушън.

Хънтър и Тейлър знаеха, че той не е забравил докъде са стигнали. Въпросът беше част от играта.

— Сюзън Ричардс — отвърна Тейлър, спокойно кръстоса крака, преплете пръсти и подпря десния си лакът на облегалката на стола.

— А, да — каза Лушън и бавно започна да крачи от ляво надясно пред килията. — Какво пак за нея?