Клайв Касслер - Състезанието

— Платов! — възкликна Бел. — Разбира се!

Марко Челере беше саботьорът, макар че щеше да е почти невъзможно да го докажат в съда.

— Малко късно го осъзнаваш, господин Детектив — подигра му се Фрост.

— Как се видяхте?

— Видя ме как една вечер се опитвам да се приближа до машината на Джозефина. Просто дойде при мен и ми предложи сделка.

— Бих си помисли, че ще го убиеш на място.

— Знаеш ли онази рязана пушка, която италианците наричат лупа? Беше я насочил към главата ми. И двете чукчета бяха дръпнати.

— Каква сделка?

— Да ти кажа ли? В името на малкия Уоли, може би? — отвърна подигравателно Фрост. — Да ти дам ли информацията, с която да хванеш Челере? Дали ако ти направя услуга, ще са по-милостиви с мен в ада?

— Не виждам да ти се очертава по-добра възможност от тази. Каква сделка?

— Ако убиех Джозефина след края на състезанието, Марко щеше да ме заведе на място, където да живея в охолство до края на дните си.

— И къде щеше да е този рай? — скептично попита Бел.

— Северна Африка, Либия. Турските колонии, които Италия ще спечели в Северна Африка. Каза, че щели да сме в пълна безопасност и да живеем като крале.

— Звучи като класически трик на измамник.

— Не. Челере си разбира от работата. Бил съм там, виждал съм го с очите си. Турците са на последни издихания, а Италия е толкова бедна и пренаселена, че нямат търпение да завземат колониите. Затова Челере се мъчеше да се превърне в галеник на италианската армия, като им осигури летящи машини. Но знае, че трябва да се докаже. Ще му купят самолетите, само ако Джозефина спечели.

— Защо не се съгласи?

Разкривеното лице на Фрост се скова от ярост.

— Казах ти, не съм балък! Ако всичко за Северна Африка се окажеше вярно, той нямаше да ми е партньор, а тъмничар. Все едно да съм обратно в сиропиталището.

— А защо не те застреля с лупата?

— Челере е като жонгльор, винаги държи по няколко топки във въздуха. Заложи на това, че ще я пазиш и се надяваше да променя решението си и че ще убия Уайтуей, когато му дойде времето.

— Какво време?

— Сватбата. Знаеше, че Уайтуей се е прицелил в Джозефина. Марко мислеше, че ще съм толкова бесен, че ще убия Уайтуей, а Джозефина ще наследи парите и ще се ожени за него. А след това, ако убия нея, Марко ще наследи всичко. — Едното здраво око се фиксира върху Бел. — Марко започна всичко това. Той й завъртя главата. И реших, че ще е най-сладкото ми отмъщение да видя как всичките топки на жонгльора падат на земята.

— Още една причина да я убиеш?

— Марко знаеше, че бипланът на Стивънс няма да издържи. Трябваше му Джозефина, за да докаже, че летящите му машини могат да са и бойни машини.

Бел поклати глава.

— Тя иска само да лети.

— Дадох й шанс, а тя се обърна срещу мен. Заслужава смърт! — прошепна Фрост.

— Умираш с омраза на уста.

Айзък Бел с огромно облекчение намери Уолт да седи в дъжда и да се държи за главата.

— Все едно Джон Филип Соуса 21 21 Много популярен композитор от началото на 20-и век, предимно на маршови песни. — Б.пр. свири на парен орган в главата ми.

Бел му помогна да стигне до ролс-ройса. Качи се и той и подкара към моста. Уолт ругаеше при всяка неравност по пътя. Механиците бяха поправили долната част на „Орела“. Бел настани Уолт удобно във влака.

След това полетя към Фрезно, последната спирка преди Сан Франциско. Жълтата машина на Джозефина и червеният самолет на Джо Мъд бяха вързани на петдесет метра един от друг на разкаляната ливада. Джо Мъд се подпираше на патерици и се шегуваше с механиците, работещи по колесника на машината.

— Тежко приземяване, а? — попита Бел.

Мъд сви рамене.

— Само крака ми. Машината е наред. Като цяло.

— Къде е Джозефина?

— Тя и Уайтуей са в хотела наблизо. Ако бях на твое място, щях да стоя по-далеч.

— Какво има?

— Бурничко е.

Бел повика детективите механици на Джозефина, които носеха инструменти и части за Марко Челере.

Той клатеше глава, докато оглеждаше двигателя й.

— Наблюдавайте Челере внимателно. Не го допускайте до машината на Джо Мъд.

— Ами ако понечи да избяга? — попита Дашууд.

— Няма. Никъде няма да ходи, докато има шанс Джозефина да спечели.

После тръгна към хотела. Престън Уайтуей беше наел целия втори етаж от двуетажната сграда. Бел ускори крачка нагоре по стълбите, когато чу издателя да вика, колкото му глас държи. Почука силно и влезе. Уайтуей стоеше над Джозефина, която се беше свила на един от столовете и гледаше в килима.