Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Хм… — заекнах аз. — Емили трябва да…

— Да си хвана полета — довърши тя вместо мен. — Искам да се прибера още тази вечер във Вашингтон. Не бива да изпусна този полет.

В таксито, което ни отведе до хотела на Емили, беше горещо, въздухът — тежък, а пътят — прекалено кратък, макар че ни предложи всичко, което можеше да се очаква от една перфектна вечер в Ню Йорк: пищните светлини на Таймс Скуеър, копринената й блуза, червените й нокти с безупречен маникюр, завистливо усмихнатия таксиджия…

Втурнахме се към асансьора в хотела и едва не съборихме излизащите абитуриенти от някаква гимназия в Мисури. Малко оставаше вратата на асансьора да се затвори след нас, когато изведнъж се отдръпнах в коридора.

— Какво правиш, по дяволите? Няма ли да дойдеш с мен? — възкликна Емили.

— Просто си спомних нещо — изрекох колебливо.

— Заради бавачката е, нали?

Нищо не казах.

— Заради нея е, Майк. Определено е заради бавачката, независимо дали си го признаваш или не. О, добре.

Тогава тя ме целуна за последно. Сграбчи ме за реверите и с все сила впи устни в моите. Стори ми се толкова топла, както бяхме плътно притиснати. Исках да я прегърна, да се кача с нея нагоре с асансьора.

Но в този миг Емили ме отблъсна гневно от себе си. Направо ме изрита, за да ме накара да си тръгна.

— Ти губиш, ченге — прошепна тя. Беше бясна и разгорещена, с раздърпана блуза, пламнали страни и разрошена коса. — Майната ти, ти губиш, Бенет, задник проклет.

Дъхът ми секна, като видях как силуетът на Емили Паркър изчезна зад вратата на асансьора.

„Аз губя“, повторих наум.

— Дяволски е права — споделих на излизане с портиера.

Но когато се прибрах у дома, все още не чувствах болка. Коридорът бе украсен с балони и разноцветни серпантини. А в хладилника се изстудяваше огромна торта „Карвел“. Шеймъс, самопровъзгласил се за церемониалмайстор на празника на Мери Катрин, се бе разположил царствено в кухнята, за да ръководи довършването на украсата и приготвянето на храната.

— Ама, дядо, ако това ще е парти, кой ще ни е диджей? — заинтересува се Шона.

— А ти кой мислиш, че може да бъде? — обидено попита Шеймъс. — Ако искаш да знаеш, сестра Шийла неслучайно ме нарича „майстора на два грамофона и микрофона“.

— Ами какво ще кажеш за това кой ще бъде клоунът, дядо? — полюбопитства Криси, нашето изтърсаче. — И не виждам никакви балони с форма на животни.

— Всичко е включено в списъка, малката. Моля те, нямаш ли ми вяра? — засегна се Шеймъс и провери списъка в ръката си. — Хайде, Джулия, докъде стигнахме с кренвиршките?

Когато всичко най-после бе готово, аз се обадих на Мери Катрин по мобилния.

— Мери, току-що ми позвъниха от работата, а никъде не мога да намеря Шеймъс. Би ли слязла долу, тъй като спешно ми е нужна бавачка?

— Дай ми само пет минути, Майк — отвърна тя тъжно.

Появи се след три минути.

— Има ли някой тук? — извика Мери Катрин, като пристъпи бавно в тъмния апартамент.

Натиснах ключа за осветлението.

— Изненада! — ревнахме в хор.

Мери Катрин се разплака, когато всички деца се подредиха чинно в редичка, за да й поднесат подаръците си. Имаше колкото щеш картички от „Старбъкс“ и чаши с надпис „На най-добрата учителка в света“. Когато по „Холмарк“ започнаха да излъчват сериала „Най-добрата бавачка в света“, ние бяхме първите му зрители. Щом дойде редът на Криси да й поднесе своя подарък — саморъчно изпечения от нея солен кейк, отгоре с кукла, наподобяваща самата Криси, — се уплаших дали Ем Си няма да се нуждае от първа помощ, включваща и изкуствено дишане.

— Колко години навършваш? — попитах, когато с Мери Катрин останахме за малко насаме в кухнята.

— Много си тактичен…

— Деветнайсет? — опитах се да отгатна. — Не, почакай. Двайсет и две?

— Трийсет, Майк. Ето, вече знаеш. Сега щастлив ли си?

Наистина бях изненадан. Ем Си изглеждаше като девойка от колеж. Това може би обясняваше раздразнителността й. Беше навършила трийсет. На жените това никак не им се харесва…

— Е, поне отново ме наричаш Майк, а не господин Бенет. Сигурно съм направил нещо както трябва. Светците ни закрилят.

Извадих подаръка, който й бях купил на връщане от хотела на Емили. Бижутерската къща „Стриймър“ на Четиридесет и седма улица всъщност бе затворена, когато стигнах до нея, но собственикът Марвин, който често оставаше до късно, се оказа благосклонен към мен.

— Ако е нещо заради нашето спречкване, Майк, всичко това вече е отдавна забравено… — отрони тя, вперила поглед в малката кутия. — Аз поне вече съм го забравила.