Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Познаваме ли се? — попита Франсис.

— Надявам се. Това съм аз, Джери Уеб. През шейсет и пета бяхме заедно в отбора на „Сейнт Едуардс“. А сега съм треньор тук. За кратко поработих във финансовата сфера, но после реших да се върна в добрия стар „Сейнт Едуардс“, за да уча младежите как да играят с топката. Можеш ли да си представиш? Самият аз не, особено когато получавам чека със заплатата.

— О, боже мой. Джери… — избъбри Франсис, след като се посъвзе.

За свое учудване се усмихна съвсем искрено, когато раздруса ръката на високия мъж. Наистина бяха съотборници. Ако можеха да се нарекат такива след всичко, което тогава се случи между тях. Уеб се утвърждаваше като изгряваща звезда, прочут в целия град, докато Франсис трябваше да се съсипва от престараване при всяка тренировка, преди да му позволят да се надигне от скамейката на резервите.

— Беше толкова отдавна… — започна Франсис.

— Наистина… — въздъхна Уеб и му смигна. — Старият Франсис З. Изскочил от доброто старо минало. Веднага те познах. Не съм чак толкова остарял, че да не мога да разпозная сред тълпата един стар съотборник. Още ли нападаш отляво като банши 17 17 Жена призрак в ирландската и шотландската митология. — Б.ред. , мой човек?

Усмивката на Франсис мигом помръкна. Никога не бе могъл да напада отляво. Това бе любима тема за подигравки сред съучениците му. Дали Уеб не бе от онези, участвали в инцидента по време на лятната тренировка? Франсис се потопи в спомените отпреди четиридесет години, все още ярки в съзнанието му. Накрая само кимна. Сигурно Уеб е бил там.

— Какво те води насам? — полюбопитства все още закачливо настроеният мъж, оглеждайки Франсис. — Виждаш ми се нещо поизтормозен…

„Колко мило от твоя страна да го забележиш“, помисли си Франсис.

— Имах ангажимент с един клиент на кантората тук наблизо, зад ъгъла. Но първо се подхлъзнах на излизане от таксито, после дъждът ме хвана и накрая един тип ме ядоса — излъга Франсис. — Днес хич не ми върви. Та си казах, така и така съм наблизо, защо да не отскоча и да проверя какво става с молбата на сина на един мой приятел.

— О, знам как стават тези работи — кимна Уеб. — Това е една от традициите в „Сейнт Едуардс“, които не са се променили. Не е лесно да те приемат тук, нали? Хайде да отидем заедно.

Късо подстриганият пазач на средна възраст ги видя иззад стъклените врати и веднага натисна бутона, щом позна треньора. Франсис отново преглътна смутено, като пристъпи вътре. Не му бе останало време да разузнае, пък и не бе сигурен дали неубедителното му извинение щеше да свърши работа.

— Той е с мен, Томи — обясни Уеб и се подписа за двамата в дневника за посетители. — Това е Франсис З., наш възпитаник. Има много важна работа тук.

— Няма проблеми, треньоре — кимна пазачът и вдигна палец.

Франсис избърса потта от челото си, докато вървяха по коридора с шкафчетата. Мимоходом надникваше и в класните стаи. И изведнъж се притесни… Какво, по дяволите, ставаше тук? Всичките стаи бяха празни.

— Къде са учениците? — попита той с колкото можа по-небрежен тон.

— Има събрание в големия салон. През миналия сезон бейзболният ни отбор стигна до щатските финали. Ех, ако можеше и моите момчета да стигнат дотам.

Събрание. Дали това няма да усложни всичко? Вероятно. Но нямаше време да променя нещо. Ще се наложи да импровизира.

Треньорът потупа Франсис по рамото, щом спряха пред една врата с надпис „Само за персонала“.

— Ела някой път да се видим, Франсис. Да си поговорим или да си изпробваме силите. Да проверим дали още имаш спортен дух. Много се радвам, че се видяхме…

— Също и аз, Джери. Благодаря ти за всичко — кимна му Франсис с усмивка.

„Благодаря ти, че ми помогна да започна най-черния ден в историята на «Сейнт Едуардс», надут пуяк такъв“, каза си той, докато го гледаше как се отдалечава.

Отне му само трийсет секунди, за да се върне в коридора пред училищната канцелария. Възрастна жена с платиненоруса коса, в костюм с пола от туид, пишеше нещо зад преградата. От радиото до клавиатурата се разнасяше приятната мелодия „Оставих сърцето си в Сан Франсиско“.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна? — попита жената любезно.

Обърна се към него, усмихна му се. Изглеждаше доста привлекателна с искрящите си очи, въпреки че му се стори над седемдесетте. Гледаше го изпитателно зад очилата си.

Франсис внезапно застина. Това бе едно от нещата, които трябваше да се вършат на някое безлюдно място, в тъмнина, потайно. Но сега беше различно, осъзна той. Капки пот оросиха сгорещеното му чело. Тук, под заслепяващите флуоресцентни лампи и с тази музика, всичко беше дяволски по-различно…