Джозеф Файндер - Параноя

— Muchos gracias — каза той. — Двамата сте свободни — имаме си всичко, което може да ни потрябва. Поканете и другия ни гост, ако обичате.

— Не го правиш за пръв път, нали? — продължих аз. Някой ми беше казал, че след всяко изправяне на ръба на банкрута се установявало, че конкурентът не е пресметнал нещо, както трябва, а „Трайон“ се извисявал по-силен от всякога.

Годард ме погледна косо.

— Съвършенството се постига само чрез много практика.

Главата ми се въртеше. Всъщност се бях сетил благодарение на резюмето на Пол Камилети. Годард го бе взел от „Селадон Дейта“, която преди време била най-голямата заплаха за съществуването на „Трайон“. Но „Селадон“ направили станал вече легендарен технологически гаф — нещо от рода да заложиш на „Бетамакс“ вместо на Ви Ейч Ес — и удобно банкрутирали точно преди „Трайон“ да ги забърше.

— Преди мен е бил Камилети — казах.

— А преди него и други — натърти Годард и отпи яка глътка кафе. — Не, ти не си първият. Но мога да те уверя, че си най-добрият.

Комплиментът ме ужили.

— Едно не мога да разбера: как си успял да убедиш Уайът, че идеята за шпионина може да му донесе дивиденти?

Годард вдигна очи, защото в този момент се отвори вратата на асансьора — същият, с който се бе качил той.

Джудит Болтън. Сърцето ми спря.

Беше в строг тъмносин костюм с бяла блузка и изглеждаше много сериозна и делова. Устните и ноктите й бяха коралови. Приближи се до Годард и леко го целуна по устните. После пристъпи към мен и хвана ръката ми с двете си ръце. Бяха студени и от тях лъхаше слаб аромат на цветя.

Седна от другата страна на Годард, разгъна салфетката и я разстла в скута си.

— Адам е любопитен как си убедила Уайът — информира я Годард докъде сме стигнали.

— О… не бих казала, че се наложи да му извивам ръцете — гърлено се засмя тя.

— Знам, че твоите методи са по-деликатни — коментира Годард.

Изгледах я.

— Защо аз? — успях най-сетне да формулирам въпроса си.

— Изненадана съм, че ме питаш. Виж какво постигна. Имаш природен талант за това.

— Плюс факта, че ме бяхте хванали за топките, заради онези пари?

— Виж, Адам, много хора в компанията сгазват лука — обясни ми тя, като се наведе към мен. — Имахме богат избор. Но ти изпъкваше сред останалите. Определено беше най-квалифицираният кандидат. Страхотна дарба за баламосване плюс проблема с баща ти.

Кипящият в мен гняв заплашваше да избухне, ако продължавах да седя и пасивно да слушам. Станах, изправих се над Годард и го политах:

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Какво би било мнението на Илайджа за теб след всичко това? — Годард ме изгледа неразбиращо. — Илайджа, синът ти?

— О, боже… да, Илайджа — сети се Годард и озадаченото му изражение бавно се разля в широка лукава усмивка. — Хм. Да. Е, това беше идея на Джудит. — И той тихичко се засмя.

Стаята бавно започна да се върти. Ставаше все по-светло, цветовете около мен избледняваха. Годард ме гледаше изпитателно с блестящите си очи.

— Адам — изпълнена със съчувствие и загриженост каза Джудит. — Седни, моля те. — Но аз останах прав и ги гледах. — Бяхме загрижени, че ще заподозреш нещо нечисто, ако всичко се получава прекалено лесно. Все пак ти си изключително съобразителен и интуитивно умен младеж. Така че всичко трябваше да има някакво логично обяснение, иначе историята можеше да започне да се разплита. А това бе риск, който не можехме да поемем.

През съзнанието ми прелетяха картини от дома на Годард край езерото — спортните трофеи, за които вече знаех, че са измислица. Ловкостта на Годард, успял да събори онази статуетка така, че да се почувствам виновен…

— Е, нали разбираш — намеси се Годард. — „Старецът ме харесва, сигурно му напомням за починалия му син“, цялата тази дивотия. Звучи логично, нали?

— Не може нещата да се оставят на случайността — съгласих се с кух глас.

— Именно — потвърди той.

— Много, много малко хора биха могли да направят онова, което успя да направиш ти — отбеляза Джудит и се усмихна.

— Повечето нямаше да издържат на двойствеността и нямаше да могат да крачат от двете страни на линията, както успя ти. Ти си забележителен човек и дано да си го осъзнал. Именно заради това се спряхме на теб. И ти доказа, че сме били прави.

— Не мога да повярвам — прошепнах. Коленете ми се подгъваха, едва се държах на крака. — Просто не мога да повярвам.

— Адам, знам колко ти е трудно да приемеш случилото се — загрижено каза Джудит.