Джозеф Файндер - Параноя

Ядосах се. Нима хлапетиите от квартала още не бяха разбрали, че в дупката на баща ми няма нищо, заслужаващо да бъде крадено?

— Добре ли си?

— О… аз съм добре, нищо ми няма. Двама се измъкнаха, но докопах по-бавния… о, мамка му! Не искам повече неприятности! Трябва да ми помогнеш.

Имах подозрението, че целият този разговор не е сред първите ми приоритети в момента. Чувах някакъв фонов шум — като животинско скимтене, някакво стенание, шум от търкане.

— Успокой се най-сетне бе, човек! — скарах му се. — Поеми дълбоко въздух и се успокой!

— В момента съм седнал върху тоя копелдак. Но ме плаши това, че той те познава.

— Познава ли ме? Мен? — Изведнъж ми стана много интересно. — Я ми го опиши.

— Ами… не знам… Бял…

— Имах предвид лицето му.

Антоан като че ли се притесни.

— Ами точно в момента е… ъъ… малко… подпухнало и много червено. Май съм му счупил носа.

Въздъхнах.

— Господи, Антоан, попитай го как се казва.

Антоан остави слушалката. Чух басовия му глас да избоботва, после нещо изквича. След малко Антоан пак взе слушалката.

— Твърди, че се казвал Мийчъм.

Представих си Арнолд Мийчъм, смачкан и окървавен, проснал се на пода на бащината ми кухня под сто и четиридесетте килограма на Антоан, и изведнъж светът престана да ми изглежда така черен. Нещо повече — изпитах къс, благословен спазъм на удовлетворение. Изглежда, съм бил под наблюдение, когато бях посещавал баща си. Може би Мийчъм и бандитите му бяха сметнали, че ходя там да крия нещо.

— Знаеш ли… аз на твое място не бих се безпокоил толкова — казах на тревожно дишащия в слушалката Антоан. — Обещавам ти, че този задник няма да ти причини никакви неприятности. — „А ако бях на мястото на Мийчъм, веднага бих се включил в програмата за защита на свидетели“, допълних наум.

В гласа на Антоан прозвуча облекчение:

— Виж, страшно съжалявам, приятелю.

— Съжаляваш? Я не се извинявай. Повярвай ми, не помня откога не бях чувал толкова добра новина.

Която за съжаление щеше да е последната пак за неопределено дълъг период.

Прецених, че разполагам с доста време преди да се появи Годард и че не мога да прахосвам това време в разкаяние за извършеното от мен и във вайкане за онова, което ми предстоеше. Така че направих онова, което правя винаги, когато искам да убия малко време: влязох в интернет.

И така малко по малко започнах да сглобявам парчетата на мозайката.

Вратата на заседателната зала се отвори.

Беше един от познатите ми охранители.

— Господин Годард дава пресконференция — каза той. Беше висок, четиридесетинагодишен и носеше очила с телени рамки. Синята униформа му стоеше лошо. — Каза, че трябва да слезете в Центъра за посетители.

Кимнах, че съм разбрал.

Главното фоайе на „Трайон“ бе претъпкано с хора. Водеха се безброй разговори на висок тон, от фотографи и репортери не можеше да се разминеш. Потопих се още от вратата на асансьора в целия този хаос и моментално загубих всякаква ориентация. Не можех да разбера кой какво казва, защото всички гласове се преплитаха в бял шум. Една от вратите, които водеха към голямата футуристично проектирана аудитория, непрекъснато се отваряше и затваряше. Зърнах за миг гигантския образ на Годард върху огромния информационен панел и чух електронно усиления му глас.

Започнах да си пробивам с лакти път през тълпата. На няколко пъти ми се стори, че някой ме вика, но продължих напред като зомбиран.

Аудиторията бе амфитеатрална, долу имаше подиум. Годард стоеше под светлината на прожекторите, облечен в неизменната си черна блуза с поло яка и кафяв панталон от туид. Приличаше на професор по литература в малък елитен колеж, ако се изключеше оранжевият телевизионен грим на лицето му. Зад него бе големият екран, на който говорещата му глава бе висока поне два метра.

Аудиторията бе препълнена с журналисти, а светлината на прожекторите бе направо болезнена.

— … изкупуване, което ще удвои продажбите ни, а също така ще удвои и в някои сектори дори утрои пазарния ни дял.

Нямах представа за какво говори. Стоях в задните редици и слушах.

— Бих искал да обявя още нещо — продължи Годард и се усмихна с прословутата си лукава усмивка. — Винаги съм вярвал, че човек трябва не само да получава, но и да дава. Така че тази сутрин „Трайон“ с удовлетворение съобщава за създаването на нова благотворителна фондация. Нейният първоначален капитал ще бъде петстотин милиона долара и нашата надежда е, че за няколко години новата фондация ще се погрижи компютрите да стигнат до хилядите бедни училища в Америка, които нямат ресурсите да си ги доставят сами. Нашето убеждение е, че това е най-добрият начин да се преодолее „информационната пропаст“. Идеята за това начинание не е нова за нас. Наричаме го проект „Аврора“ — на името на гръцката богиня на зората. Вярваме, че проект „Аврора“ ще приветства зората на новото бъдеще за всички нас в тази велика страна. — Вежливи, не особено ентусиазирани ръкопляскания. — Накрая, искам най-топло да приветствам с добре дошли близо трийсетте хиляди талантливи и неуморни труженици на „Уайът Телекомюникейшънс“ в семейството на „Трайон“. Много ви благодаря. — Годард леко наведе глава и слезе от подиума. Нови ръкопляскания, засилващи се до бурни овации.