Джозеф Файндер - Параноя

Сет ме остави за няколко минути и се залови да трака със съдинки, пуснал миксера на максимални обороти. После сервира на момичетата напитките им с една от най-убийствените си усмивки. Бакшишът му едва ли щеше да е и четвърт долар. Двете момичета се обърнаха, за да ме изгледат, и се усмихнаха.

Когато се върна, той ме попита:

— Какво ще правиш после?

— После ли? — Вече наближаваше десет, а аз трябваше да се видя с един от инженерите на „Уайът“ в седем и половина сутринта. Бяха ми организирали два дни обучение при него — той беше от експертите по проекта „Лусид“, — след което следваха нови два дни при един от маркетинговите мениджъри, отговарящ за новите продукти, и редовни сесии с „инструктор по мениджмънт“. Бяха ми нагласили убийствен график. Строева подготовка за нестроеваци, така го наричах за себе си. Но място за компромиси нямаше и трябваше да забравя отиването на работа в девет или десет. Но не можех да кажа това на Сет, не можех да го споделя с никого.

— Аз свършвам в един — обясни ми той. — Ония двете кучки попитаха дали искам след това да отидем на салса. Казах им, че имам приятел. Те току-що те провериха и се навиха.

— Не става — въздъхнах аз.

— Кво?…

— Трябва да съм на работа много рано. По-точно казано, навреме.

Сет ме изгледа обезпокоено; не вярваше на ушите си.

— Какво става?

— Работата стана дебела. И утре трябва да съм рано. Голям проект.

— Шегуваш се!

— За нещастие не. Ти не трябва ли също да си на работа сутринта?

— Ти да не се превръщаш в един от тях ?

Усмихнах се.

— Време е да пораснем. Край на детинщините.

Сет ме погледна с отвращение.

— Пич, никога не е късно да имаш щастливо детство.

След десет изтощителни дни на обучение и индоктриниране от инженери и специалисти по маркетинг, имащи отношение към „Лусид“, главата ми бе натъпкана с всякаква безполезна информация. Бяха ми дали малък „офис“ в директорското крило, преди това използван като склад, но не ми се наложи да се задържа в него. Появявах се на работа редовно и не създавах никому никакви проблеми. Не знаех колко дълго ще мога да се преструвам в условията на този режим, преди да превъртя окончателно, но образът със затворническата кушетка в „Марион“ ме държеше мотивиран.

Една сутрин ме извикаха в офис само на две врати от този на Николас Уайът. На месинговата табела на вратата пишеше „Джудит Болтън“. Самият офис бе изцяло в бяло — бял килим, гарнитура в бяла кожа, бяла мраморна плоча вместо писалище, дори бели цветя.

Николас Уайът седеше на белия кожен диван до привлекателна четиридесетгодишна жена, която свойски бъбреше с него, докосваше ръката му и се смееше сърдечно. Медночервена коса, дълги, кръстосани крака, стройно тяло, явно подлагано на сериозни физически изтезания в залата, тъмносин костюм. Сини очи, блестящи устни във формата на сърце, провокиращо извити вежди. Личеше й, че някога е спирала дъха на мъжете, но годините й бяха донесли малко твърдост.

Бях я виждал, най-вече през последната седмица, по правило в компанията на Уайът, когато той идваше набързо да контролира сесиите ми с инженери и специалисти по маркетинг. Тя винаги шепнеше нещо в ухото му и внимателно ме наблюдаваше, но понеже така и не ни запознаха, се чудех коя ли може да е. Без да става от дивана, тя протегна ръка, докато се приближавах — дълги пръсти, червен лак — и ме стисна делово.

— Джудит Болтън.

— Адам Касиди.

— Закъсняхте — отбеляза тя.

— Загубих се — отговорих, за да поразведря атмосферата.

Но тя поклати глава, усмихна се и присви устни.

— Имате проблем с точността. Никога повече не закъснявайте, разбрахме ли се?

Усмихнах се в отговор със същата усмивка, с която дарявах полицаите, когато ме питаха дали имам представа с каква скорост съм се движил. Тази дама беше корава.

— Абсолютно — обещах и седнах на стола срещу нея.

Уайът развеселено наблюдаваше размяната на реплики.

— Джудит е един от моите най-ценни играчи — информира ме той. — Моят „инструктор по мениджмънт“, моят консилиере 12 12 Consigliere (ит.) — съветник на бос в организираната престъпност. — Б.пр. и твоят Свенгали 13 13 Герой от романа на Джордж дю Морис „Трилби“; в преносен смисъл: човек, който с престъпни намерения упражнява хипнотичен контрол върху друго лице. — Б.пр. . Бих те посъветвал да слушаш всяка шибана дума, която се отрони от устата й. Аз го правя. — Той стана и се извини. Тя му махна, докато излизаше.