Гиллиан Флинн - Отворени рани

Ричард отвори със замах вратата, която беше изненадващо лека за вида си. Всеки клиент, който не беше редовен, обикновено я отваряше с твърде голяма сила и затова на всеки няколко минути тя се блъскаше в стената. Това добави интересно озвучаване към разговора ни.

Когато той влезе, със сако, преметнато през рамо, тримата мъже изръмжаха:

— Този тип.

— Не мога да повярвам, човече.

— Запази си малко мозъчни клетки за разследването, приятел. Ще ти трябват.

Станах от стола, облизах устни и се усмихнах:

— Е, момчета, време е за работа. Имам интервю. Благодаря за пийването.

— Ако ти стане скучно, пак ела. Ние ще сме тук — провикна се Джейсън. Ричард само се усмихна и прошепна идиот през зъби.

Изгълтах третия си бърбън, извиках сервитьорката да ни намери маса и след като напитките ни дойдоха, подпрях брадичка на ръцете си и се замислих дали наистина искам да говорим за случая. Той имаше белег точно над дясната вежда и мъничка трапчинка на брадичката. Потупа два пъти с крак върху моя така, че никой да не види.

— Е, какво става, новинарке.

— Виж какво, трябва да разбера нещо. Задължително трябва да разбера и ако не можеш да ми кажеш, значи не можеш, но моля те, помисли добре.

Той кимна.

— Когато размишляваш кой може да е извършил тези убийства, идва ли ти наум определен човек? — попитах.

— Идват ми наум няколко.

— Мъже или жени?

— Защо ме питаш толкова спешно точно сега, Камий?

— Просто трябва да знам.

Той замълча, отпи глътка от питието си, потърка с ръка наболата си брада.

— Не вярвам, че жена би могла да причини това на тези момиченца. — Отново настъпи крака ми. — Ей, какво става? Сега ти ми кажи истината.

— Не знам, просто съм се паникьосала. Исках да изясня накъде да насоча енергията си.

— Нека да ти помогна.

— Знаеше ли, че двете момичета са имали гадния навик да хапят хората?

— От училището ми разказаха за инцидент, в който Ан е убила папагалчето на съседите. Натали обаче са я държали доста изкъсо заради случката в старото училище.

— Натали отхапала парче от ухото на някого, когото познавам.

— Не може да бъде. В полицията няма оплаквания от Натали, откакто е дошла тук.

— Значи не са подали оплакване. Видях ухото, Ричард. Липсва парче от меката част и няма причина този човек да ме лъже. Ан също е нападнала някого. Ухапала е някого. Но все повече се замислям дали тези момиченца накрая не са си намерили майстора. Нещата изглеждат така, сякаш са били ликвидирани като вредни животни. Може би точно затова убиецът е извадил зъбите им.

— Чакай, хайде да започнем отначало. Първо, кого е ухапало всяко от двете момиченца?

— Не мога да ти кажа.

— По дяволите, Камий, това е сериозно. Кажи ми.

— Не. — Гневът му ме изненада. Бях очаквала да се засмее и да ми каже, че съм красива, когато се заинатя.

— Това е разследване на убийство, мамка му. Ако имаш информация, трябва да ми я дадеш.

— Свърши си работата тогава.

— Опитвам се, Камий, но ти не ми помагаш, като ме мотаеш.

— Сега вече знаеш какво ми е на мен — троснах се като обидено дете.

— Чудесно. — Той потърка очи. — Имах труден ден, така че… лека нощ. Надявам се, че съм ти бил полезен. — Изправи се и вдигна полупразната си чаша към мен.

— Трябва ми официално изявление.

— По-късно. Трябва да си събера мислите. Ти май беше права, че това между нас е ужасна идея.

Тръгна си и момчетата ме извикаха пак да седна при тях. Поклатих глава, довърших питието си и се престорих, че си водя записки, докато не си тръгнаха. Единственото, което написах в бележника си, беше гадно място гадно място на дванайсет страници.

Този път, когато се прибрах вкъщи, Алън ме чакаше. Седеше на викторианския двоен диван — бял брокат и черен орех — с бял панталон, копринена риза и деликатни бели копринени пантофи на краката. Ако си фотограф, няма начин да го поставиш в някаква определена историческа епоха: викториански джентълмен, денди от началото на XX век, конте от 50-те? Съпруг от XXI век, който никога не е работил, пие често и от време на време чука майка ми.

С Алън много рядко говорехме без присъствието на Адора. Като малка веднъж случайно го срещнах в коридора и той се наведе бавно на нивото на очите ми, и каза:

— Здрасти, надявам се, че си добре. — Живеехме под един покрив повече от пет години и това беше единственото, което успя да измисли.

— Да, благодаря — пък беше моят принос към разговора.

Сега обаче Алън бе готов да говори. Когато ме видя, мълчаливо потупа по дивана до себе си. На коляното си крепеше чинийка с няколко едри сребристи сардини. Подуших ги още от антрето.