Гиллиан Флинн - Отворени рани

Викъри поседя мълчаливо няколко секунди, втренчен в едно смачкано хартиено пликче от храна в ъгъла на бюрото си. Миришеше на хамбургски салам. После промърмори нещо за Джон Бенет [1] Джон Бенет Рамзи (1990–1996) — шестгодишна американка, участничка в конкурс за красота за деца, намерена мъртва в дома си на 26 декември 1996 г. — Б. пр. .

— Не, благодаря, госпожице Прийкър. Няма да коментирам случая. Не мога да коментирам текущо разследване. Можете да ме цитирате.

— Вижте какво, аз имам законно право да бъда тук. Хайде да не усложняваме нещата. Дайте ми някаква информация. Каквато и да е. После няма да ви се бъркам в разследването. Нямам намерение да ви преча на работата. Обаче и аз трябва да си върша моята.

Това беше друга стратегия за убеждаване, която бях измислила по пътя, някъде около Сейнт Луис.

Тръгнах си от участъка с ксерокопирана карта на Уинд Гап, на която главен инспектор Викъри бе означил с малък X мястото, където е бил открит трупът на убитото момиченце миналата година.

Ан Неш, деветгодишна, бе намерена на 27 август във Фолс Крийк — буйна, шумна рекичка, преминаваща през Северната гора. Вечерта на двайсет и шести, когато било установено, че е изчезнала, се сформирал отряд за издирване, който претърсил цялата гора, но тялото й било открито едва около пет часа сутринта от ловци. Експертизата установила, че е била удушена около полунощ с обикновено въже за пране, омотано два пъти около врата й. Била захвърлена в реката, чието ниво било ниско заради лятната суша. Въжето се било закачило за голям камък и трупът цяла нощ се подмятал в бавното течение. На погребението ковчегът бил затворен. Това бе единственото, което успях да изкопча от Викъри. За един час разпитване.

От телефонния автомат до библиотеката позвъних на номера от обявата за издирване. Обади се възрастна жена, която потвърди, че това е „гореща линия за Натали Кийн“. На заден план се чуваше бръмчене на миялна машина. Жената ме осведоми, че доколкото й е известно, претърсването на Северната гора продължава. Желаещите да помагат можели да се явят на главния път към гората и да си носят вода. Очаквали се рекордно високи температури.

На сборния пункт заварих четири руси момичета, седнали сковано на плажна кърпа, простряна на слънце. Посочиха ми пътеката и ми казаха да вървя, докато настигна групата.

— Какво правите тук? — попита най-красивата от тях.

Зачервеното й лице имаше обли очертания като на момиче, едва навлязло в пубертета, но гърдите й, които тя гордо показваше, бяха на зряла жена. Щастлива зряла жена. Усмихна ми се, сякаш ме познаваше — невъзможно, защото при последното ми идване тук трябва да е била в предучилищната. Все пак ми изглеждаше позната. Може би бе дъщеря на някоя от бившите ми съученички.

Изглеждаше на подходящата възраст, ако майка й е забременяла веднага след завършване на гимназията. Много вероятно.

— Само искам да помогна — отговорих.

— Да, добре — подсмихна се тя; после насочи цялото си внимание към пръстите на краката си, като започна да чопли лака от единия нокът.

Продължих по напечения чакъл към гората, където беше още по-горещо. Въздухът бе влажен като в джунгла. Ниски туфи от шмак и енчец драскаха глезените ми, пухчетата на тополите бяха навсякъде във въздуха, влизаха в устата ми, полепваха по ръцете ми. Ненадейно си спомних, че като дете ги наричах самодивски рокли.

В далечината чух гласове да викат Натали — трите срички се усилваха и заглъхваха мелодично като песен. След десетина минути трудно промъкване през гората видях отряда. Бяха петдесетина души, които вървяха в дълги редици и разбутваха растителността с пръчки.

— Хей! Нещо ново? — извика мъж с голямо шкембе, който се намираше най-близо до мен. Излязох от пътеката и се промъкнах между дърветата, докато стигна до него.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах. Още не беше моментът да извадя бележника и да задавам въпроси.

— Може да вървите от тази ми страна. Един човек в повече винаги е от полза. Така покриваме по-голяма площ.

Повървяхме мълчаливо. Спътникът ми спираше от време на време, за да прочисти гърлото си с влажно, хрипливо покашляне.

— Понякога си мисля, че просто трябва да изгорим тази гора — отбеляза неочаквано. — Досега нищо хубаво не се е случило в нея. Приятелка на семейство Кийн ли сте?

— Репортер съм. От чикагския „Дейли Поуст“.

— Хъм… Виж ти. И мислите да пишете за това?

Внезапен писък прекъсна разговора ни. Жален вопъл на младо момиче: