Джон Ле Карре - Изменник по вкуса ни

Гейл хвърля поглед на Пери, не е сигурна защо. Пери не отвръща на погледа й.

— Беше отвратително хлъзгав, като змия — оплаква се тя, явно визирайки Марк, а не Люк като обект на отвращението си; при което набръчква носа си да покаже, че лошото усещане все още не е отшумяло напълно.

Още със самото си сядане на долната пейка до нея, подхваща тя, Марк започнал да плещи какъв важен милионер бил руският му приятел Дима. Според Марк „Трите комина“ бил само един от няколкото му имота. Имал друг в Мадейра и трети в Сочи на черноморския бряг.

— Плюс къща в Берн — продължи тя, — където бил базиран бизнесът му. А той постоянно пътувал. Според Марк прекарвал част от годината в Париж, друга в Рим и трета в Москва. — Забеляза, че Ивон пак си записа нещо. — Но що се отнася до децата му, техният дом бил в Швейцария, където учели в някакъв милионерски интернат в планините. Все говорел за компанията. Марк предполагаше, че той е собственикът. Имал фирма, регистрирана в Кипър. И банки. Няколко банки. Банките били в основата на всичко. Именно по този повод дошъл на острова. Според Марк в Антигуа в момента имало четири руски банки плюс една украинска. Нищо повече от месингови табели в моловете и телефон върху нечие адвокатско бюро. Една от месинговите табели била на Дима. И при покупката на „Трите комина“ платил в брой. И то не в куфари, а — далеч по-злокобно — в кошове за пране, с които хотелът му бил услужил. В банкноти от по двайсет долара, а не петдесет. Петдесетачките били прекалено рискови. Купил както къщата, така и западналата захарна рафинерия, и полуострова, върху който се намират.

— Марк не спомена ли някаква цифра? — върна се Люк в разговора.

— Шест милиона, щатски долари. А и тенисът не бил само за удоволствие. Поне не в началото — продължи тя, учудена от себе си, че е успяла да запомни толкова много от монолога на отвратителния Марк. — В Русия тенисът е мощен символ на обществено положение. Ако някой руснак ти каже, че играе тенис, значи е червив с пари. Благодарение на брилянтната подготовка, която Марк му дал, Дима се върнал в Москва, спечелил някаква купа и всички онемели. Но на Марк му е забранено да разгласява всичко това, тъй като Дима се гордее, че всичко е постигнал със собствени усилия. Марк допуснал изключение в моя случай само защото ми имал пълно доверие. А ако съм искала да се отбия някой път до офиса му, имал една разкошна стаичка на горния етаж, където сме можели да продължим разговора си.

Люк и Ивон я възнаградиха със съчувствени усмивки. Пери изобщо не пожела да й се усмихне.

— А Тамара? — попита Люк.

— Нарече я „богоизперкала“. Откачена на тази тема, според островитяните. Нито плува, нито слиза до плажа, и тенис не играе, на децата говори само за Господ, не обръща никакво внимание на Наташа, почти не разговаря с местните хора, с изключение на Елспет, жената на Амброуз, главния администратор на хотела. Елспет работи в една туристическа агенция, но щом пристигне семейството, зарязва всичко и се втурва да помага. Изглежда, една от прислужничките си взела назаем от бижутата на Тамара за някаква неотдавнашна танцова забава. Тамара я изловила точно когато онази се готвела да ги върне и така я ухапала по ръката, че се наложило да й направят дванайсет шева, за да затворят раната. Марк разправяше, че ако на него му се било случило, щял да иска и инжекция против бяс да му бият.

— А сега, Гейл, разкажете ни, ако обичате, за момиченцата, които дойдоха и седнаха при вас — насочи я Люк.

Ивон се беше наела с ролята на главния прокурор, Люк — на неин младши колега, а Гейл бе свидетелят, мъчещ се да владее нервите си — задача, която тя винаги възлагаше на своите свидетели под страх от отлъчване.

— Те поначало ли седяха на последния ред, Гейл, или дойдоха на скок-подскок в мига, в който забелязаха красивата дама да седи съвсем сама? — попита Ивон и захапа върха на молива, докато преглеждаше записките си.

— Качиха се по стъпалата и седнаха от двете ми страни. И не подскачаха, а ходеха.

— Усмихнати? Смеещи се? Дяволити?

— Нито една усмивка и от двете. Дори полуусмивка не забелязах.

— Вие как мислите? Дали някой не ги е изпратил? Бавачката им например?

— Дойдоха абсолютно по собствено желание. Поне аз така смятам.

— Сигурна ли сте в това, което казвате? — заинати се още повече по шотландски Ивон.

— С очите си видях как стана. Марк се опита да ми се пусне, което не ми се понрави, и понеже се ядосах, отидох чак на най-горния ред пейки, да съм колкото се може по-далеч от него. И бях съвсем сама на реда.