К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Разбирах, че семейството ни няма много пари. Татко работеше като миньор, но след стачката напусна, макар че мината не затвори веднага.

Той бе един от така наречените стачкоизменници. Не обичаше да говори за това, но знаех, че му е дошло в повече — напрежението, неприязнените погледи, кавгите с колеги и съседи. Бях още малък тогава, но си спомням как една сутрин мама чистеше думата ПРЕДАТЕЛ от входната ни врата. Друг път някой метна тухла през прозореца, докато ние вътре гледахме телевизия. На следващата вечер татко излезе с приятелите си. Върна се целият раздърпан и с цепната устна. „Всичко е уредено“, каза на мама с мрачен, дрезгав глас, какъвто не бях чувал преди.

След стачката вече не беше същият. Дотогава винаги го бях възприемал като великан — як и висок, с буйна и къдрава тъмна коса. А после някак се смали, стана по-слаб и прегърбен. Във все по-редките случаи, когато се усмихваше, бръчките край очите му се врязваха дълбоко в кожата, а слепоочията му взеха да посивяват.

Той се преквалифицира в автобусен шофьор, но не мисля, че новата работа му допадаше особено. Парите бяха прилични, но по-малко, отколкото бе изкарвал в мината. Караниците му с мама зачестиха и обикновено той я обвиняваше, че харчи твърде много, а тя него — че не си дава сметка колко струва храненето и обличането на четиричленно семейство. Тогава татко си вземаше шапката и отиваше в кръчмата. Той и останалите стачкоизменници пиеха само на едно място — в „Арнхил Армс“. Колегите им, оставили кирките и лопатите, ходеха в „Бика“. „Тичащата лисица“ представляваше неутрална територия. Никой от миньорите не я посещаваше, затова пък го правеха някои от по-големите момчета, спокойни, че няма да се сблъскат там с баща си или дядо си.

Не обвинявам в нищо родителите си. Те се грижеха за нас, доколкото можеха. Ако се караха или не намираха достатъчно време за нас, то не беше защото не ни обичаха, а просто защото работеха твърде много, нямаха достатъчно пари и често бяха уморени.

Разбира се, имахме телевизор, касетофон и компютър, но все пак, без да искам да звуча мелодраматично, често си намирахме собствени забавления. Гонехме се из улицата, рисувахме с тебешир по тротоара или убивахме времето през дъждовните следобеди с игра на карти. Никога не ми омръзваше да общувам с малката си сестра.

В неделните утрини, ако времето беше хубаво (или поне ако не валеше като из ведро), мама често ни изритваше от къщи с по малко джобни пари за храна и не очакваше да се върнем чак до мръкване. Ние като цяло не възразявахме. Имахме свобода. Имахме въображение. И се имахме един друг.

Щом навлязох в пубертета, нещата се промениха. Озовах се в нова група „приятели“ — Стивън Хърст и неговата банда. Изпечени хулигани, сред които жалък саможивец като мен нямаше никакво място.

Може би Хърст е взел моя статус на аутсайдер за проява на характер. А може би просто е видял в мен някой, когото лесно ще манипулира. Каквато и да бе причината, аз не стъпвах по земята от радост, че ме е приел. Не че имах проблем да стоя сам, но вкусът на социалната принадлежност е опияняващ за тийнейджър, който никога не е канен на купон.

Мотаехме се заедно и вършехме обичайните неща за момчета на нашата възраст — ругаехме, пушехме цигари и пиехме алкохол. Драскахме графити по детската площадка и премятахме люлките през напречната греда. Замервахме с яйца къщите на учителите, които ни бяха неприятни, и режехме гумите на колите на онези, които наистина мразехме. И тормозехме по-слабите хлапета. Онези, които, с болка трябва да призная, бяха досущ като мен.

Изведнъж да се движа в компанията на сестра си, вече не беше яко. Напротив, беше неловко до смърт. Ако поискаше да дойде с мен до магазина, си съчинявах оправдание или излизах, без тя да забележи. Ако ми махнеше за поздрав, докато бях с бандата, се правех, че не забелязвам.

Виждах болката в очите ѝ, помръкването на лицето ѝ. У дома полагах всички усилия да компенсирам пренебрежението и тя го усещаше. Децата не са глупави. И все пак ми позволяваше. Което ме караше да се чувствам двойно по-зле.

Най-нелепото е, че сега като се замисля, винаги съм се чувствал по-щастлив с Ани, отколкото с който и да било друг. Да се правиш на корав, не е същото като да бъдеш корав. Ще ми се да можех да кажа това на петнайсетгодишното си „аз“ заедно с още куп други неща: момичетата всъщност не си падат по мълчаливите, замразяването на ухото с ледено кубче, преди да го пробиеш, не върши работа, „Тъндърбърд“ 2 2 Марка евтино, подсилено вино. — Б.пр. не е подходяща напитка за консумация преди сватбено тържество.