К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Кльощавия се опитва да си върне телефона, но Лидера го ръгва с коляно в слабините и го взема от другаря си.

— Виж ти, съвсем новичък. Супер.

— Моля ви — пъшка Кльощавия. — Подарък ми е… за рождения ден.

— Не помня да си ни канил на тържеството. — Лидера оглежда въпросително останалите. — Да сме получавали покани?

— Не. Трябва да са се загубили по пощата.

— И в имейла нямаше.

Лидера вдига телефона над главата си. Кльощавия се пресяга към него, но вяло. По-висок е с половин педя от мъчителя си, но вече е сразен. Познавам това изражение.

— Наистина се надявам да не го изпусна — подсмихва се Лидера.

— По-добре недей — улавям го за китката.

— Ти пък кой си, по дяволите? — извърта глава той.

— Господин Торн, новият ви учител по английски. Но може да ме наричате „сър“.

През групичката преминава мърморене. Лидера едва забележимо се сепва, но бързо се овладява. Усмихва се по начин, който несъмнено смята за подкупващ, и това го прави още по-противен в моите очи.

— Беше майтап, сър. Просто се забавляваме.

— Наистина? — обръщам се към Кльощавия. — Ти забавляваше ли се?

Той поглежда към Лидера и леко кимва с глава.

— Да, само се шегуваме.

Неохотно пускам ръката на Лидера и връщам телефона на Кльощавия.

— Ако бях на твое място, Маркъс, нямаше да го нося в училище.

Той кимва повторно, още по-сконфузен.

— Името ти? — питам Лидера.

— Джеръми Хърст.

Хърст. Нещо в мен трепва. Естествено, как не съм се досетил. Тъмната коса ме е заблудила, но сега съзирам семейната прилика. Наследствения отблясък на жестокост в сините очи.

— Това ли е всичко, сър ?

Обръщението е пресилено. Саркастично. Той иска да клъвна. Но не, това би било твърде лесно. Ще има и други дни, напомням си. Други дни.

— Засега. — Обръщам се към останалите. — Омитайте се оттук. Но имайте предвид, че при най-малката издънка за в бъдеще ще се лепна за вас като венерическа болест.

Един-двама неволно изпускат усмивки. Махвам с ръка към портала на училището и те бавно се упътват натам. Хърст изчаква най-дълго, преди да последва примера им. Маркъс продължава да стои неуверено.

— За теб също се отнася — казвам му, но той не помръдва. — Какво има?

— Не биваше да правите това.

— Значи трябваше просто да го оставя да ти строши новия телефон?

Той поклаща морно глава, преди да тръгне.

— Ще видите.

Не се налага да чакам дълго.

През обедната почивка седя на бюрото си, подготвям следващия урок и се поздравявам, задето съм изтикал цялата сутрин, без да отегча класовете до смърт или да хвърля някой ученик — или себе си — през прозореца.

Хари е бил прав да отбележи дългото прекъсване в стажа ми. Позагубил съм форма, но както казваше един мой колега, преподаването е като карането на колело. Никога не се забравя. Ако залитнеш и си на път да паднеш, веднага се сещаш, че пред теб има трийсет хлапета, които само чакат да те скъсат от подигравки и да ти задигнат велосипеда. Затова опъваш шия и въртиш педалите, дори ако нямаш понятие накъде си тръгнал.

И аз цяла сутрин съм ги въртял. Дори съм се чувствал твърде доволен от успеха си.

Очевидно е, че това не може да трае дълго.

Откъм вратата се разнася почукване и Хари подава глава вътре.

— А, господин Торн, радвам се, че ви заварвам. Как върви?

— Още никой не е задрямал на уроците ми, така че, общо взето, добре.

— Чудесно — кима той. — Чудесно.

Но изражението му говори друго. То е изражение на човек, изгубил десет паунда или настъпил кучешко лайно. Той влиза в класната стая и застава неловко пред мен.

— Съжалявам, че ви занимавам с подобни неща в първия работен ден, но възникнаха обстоятелства, които не мога да пренебрегна.

Край, пипнал ме е , минава ми през ума. Проследил е препоръките ми и е разбрал, че са фалшиви. Става въпрос за премерен риск. Деби, секретарката в предното ми училище, леко си падаше по мен, а още повече по скъпите чанти. В името на старата ни дружба (и срещу една малка чантичка) вместо да насочи запитването на Хари към директора, го препрати към мен, заедно с няколко официални бланки. Оттук и блестящите ми референции. Но той явно е разровил по-дълбоко. Подготвям се за удара, но той идва не откъдето очаквам.

— Очевидно е имало инцидент с наш възпитаник пред училище тази сутрин.

— Ако под „инцидент“ разбирате тормоз, да.

— Значи вие не сте нападали никого?

— Какво?

— Постъпило е оплакване от ученик на име Джеръми Хърст, че сте го нападнали.