Уилл Лэвендер - Превъзходство

Брадвата тръгна надолу.

Алекс опита да стисне очи, но не можеше…

И видя как брадвата разсече Лидия Ръдърфорд на две.

В един миг жената беше пред нея, после вече я нямаше. Беше унищожена с един замах, изтрита от лицето на земята, разсечена и окървавена. Лежеше на пода, а младият мъж се бе навел над нея и измъкваше брадвата от плътта на майка си.

Вдигна я отново и я стовари пак. Чу се звук като от разцепена диня, мокър, лепкав и хрущящ. Алекс успя да извърне очи от кръвта, която опръска лицето й.

Погледна Чарли. Той също я погледна и сви рамене. Беше съвсем спокоен. После тръгна към нея.

— Не — каза тя. — Не, Чарли. Недей.

За миг той спря. Взря се в нея. И проговори. Една-единствена дума.

— Краят.

С периферното си зрение Алекс долови някакво движение. Вратата се отвори с трясък и се появи Келър, задъхан и уплашен. Видя съсечената жена на пода, видя и Алекс. Тя протегна ръце към него, умът й работеше бавно и немощно. Опита се да го докосне, но той бе прекалено далеч, прекалено недостижим.

Чарли се извърна към него и пак вдигна брадвата. Но Келър, бърз като светкавица, се хвърли към него и го блъсна. Брадвата отхвърча и тежко изтропа на пода. Алекс гледаше всичко като насън.

— Краят! — повтори Чарли.

— Алекс — изпъшка Келър. — Брадвата.

Тя успя да стане и я взе. Направи крачка към мъжете, които се бореха на пода. Келър извъртя глава и я видя, протегна ръка към нея.

„Краят — помисли си тя. — Краят.“

Келър впи поглед в очите на Чарли и след това се изви назад, сякаш се бореха на тъчлинията за спорна топка. Чарли изгуби контрол само за миг, но това бе достатъчно. Келър грабна брадвата от ръката на Алекс, изправи се и я вдигна над главата му.

На Чарли не му оставаше нищо друго, освен да гледа. Очите му бяха като на приклещено животно, дишаше тежко. Не се опита да спре Келър. Всъщност не направи абсолютно нищо.

— Да — каза той и се усмихна. — Моля те.

И Келър стовари брадвата.

Трябваше само да приближи Оуен до Олдис. Но как? Как…

— Разбирам, Матю — каза тя дрезгаво. Гърлото й изгаряше от болка.

— Нима?

— Наистина разбирам — продължи тя, като се опита внимателно да го побутне към Олдис. — Знам какво е да си велик в нещо. Да превъзхождаш всички. Разбирам колко си добър в Процедурата. Какъв експерт си станал. И също така знам какво искаш.

Това го обърка и той се взря в нея.

— И какво искам?

— Искаш да победиш.

Очите му светнаха. Не каза нищо.

— Искаш да си последният абсолютен победител в Процедурата. Да си по-добър от Айовците на Бенджамин Лок, по-добър от Олдис и всички нас от вечерния курс. — Млъкна и се опита да направи още една крачка напред. Да го бутне още сантиметър към Олдис. — Искаш да останеш единствен накрая.

— Нищо не знаеш — каза той хладно.

Тя го дръпна към себе си. Притисна се в него. Той все още се усмихваше, но изведнъж осъзна къде точно в залата се намират. Видя колко близо е до Олдис. Спря. Лъчът на фенера светна в лицето й и я заслепи.

— Лошо момиче — изсъска той.

Тя пак се притисна към него, но той вече не поддаваше. Сграбчи я и я дръпна към себе си, все едно танцуваха някакъв жесток танц. Издиша в лицето й. И започна да стиска.

Колко още? Колко време й оставаше, преди всичко да угасне?

Отвори уста, но усилието беше прекалено, вече оставаше без въздух и всичко около нея се въртеше. „Не — помисли си. — Не бива да става така.“

— И аз те харесвам, Алекс — каза Оуен. — Беше ми приятна компанията ти в къщата. Ти си различна от останалите. По-умна си.

Стисна я още по-силно. Дробовете й пламнаха. И тогава се случи нещо.

Чу се звук и Оуен леко отпусна хватката. Тя успя да вдиша бързо и кратко веднъж. Погледна към вратата на залата и към мъжа, който стоеше там.

Келър.

Оуен се опита да се обърне, но вече беше късно. Келър го хвана и го дръпна и Алекс успя да се откопчи от ръцете му и отскочи встрани. Келър го удари с всички сили, стовари цялата си мощ в гърдите му, все едно го блокираше във футболен мач. Асистентът на Фиск залитна към стената. Това беше достатъчно.

Алекс измъкна пистолета. Беше го мушнала в колана на панталоните си, преди да излезе от стаята си. Преди Франк Марсдън и всичко, което се случи после.

— Ах, ти, кучко — извика Оуен и лицето му се изкриви в гневна гримаса. — Ах, ти, шибана курво!

Тя стреля. Веднъж. Звукът я изненада: беше силен, но не оглушителен, по-скоро като от тапа от шампанско, шум, който предизвиква само обикновена реакция. Очите на Оуен се разшириха. Той наведе глава и видя как на блузата му разцъфва тъмно кърваво цвете. В погледа му се четеше бяс, зъбите му бяха свирепо стиснати. Понечи да тръгне към нея…