Эдриан Маккинти - Веригата

— Какво става? — пита Марти, докато тя чете съобщението от брат си.

— О, от Оли е. Нещо за вечерята, не се съмнявам. Сигурно дядо ще се опита да подпали къщата с барбекюто си. Задръж си мисълта, ей сега се връщам.

Джинджър върви по коридора на втория етаж към кабинета на дядо си, влиза вътре, затваря вратата и сяда. Оли я гледа с онова снизходително изражение, което понякога си придава и е в състояние да опъне нервите и на светец.

— Да? — казва тя. — Какво има?

— Пак си ползвала Веригата за личните си цели, нали?

— Не.

— Напротив.

— Всичко е за нашите общи цели.

— Знаеш какво имам предвид. Пъхала си си носа. Както направи с Ноа Липман.

— Не.

— Или онова момиче, по което си беше паднала, Лора как й беше името, преди няколко години. Горката Лора допусна най-голямата грешка в живота си, като ти отказа и после изчезна безследно след три месеца. Изчака цели три месеца, преди да пуснеш Веригата след нея. Много тактично.

— Ноа е още жив.

— Едва-едва. Не използваме Веригата за личните си отмъщения, Джинджър, обсъждали сме го.

— Не съм го направила.

— Или за да се запознаваме с хубави мъже.

Джинджър простенва. Хванал я е.

— Имаш ли представа колко е трудно човек да срещне мъж в този град? — оплаква се тя.

— Не е чак толкова трудно. Има милиони приложения за срещи.

— Значи трябва да избягвам всеки мъж с дори най-бегла връзка с Веригата?

— Да! Знаеш какви са протоколите.

— И кой ги създаде? Кой измисли Веригата?

— Говорим за сигурност, сладурче.

— Всичко това е моя работа. Не го измисли ти. Аз го измислих. Мога да правя каквото си поискам с Веригата.

Оли затваря очи и поклаща глава. Всички хубави неща свършват рано или късно — мисли си той. Дори е изненадан, че точно това е продължило толкова дълго. Всички прогнозни модели показаха, че Веригата ще издържи не повече от три години, преди да се срине. Все пак човек може да плаши определен брой хора само за ограничен период от време. Броят на хората, присъединени към Веригата, расте експоненциално, а на света не съществува схема, която да оцелее след експоненциален растеж. Типична стохастична бързо-бавна система и когато се стигне до точката на пречупване, сривът ще бъде зрелищен.

Оли въздиша тъжно и поглажда козята брадичка, която си пуска без особен успех от няколко месеца.

— Трябваше да пенсионираме Веригата преди няколко години — измърморва той. — Сериозно, за какво да я поддържаме, след като имаме достатъчно пари?

— А защо да спираме? Просто те е яд, защото аз я измислих.

— Не беше ли целта на Веригата да ни осигури за цял живот? Това е свършено.

— Това ли беше единствената й цел? — пита тя с иронична усмивка.

Той се намръщва и поклаща глава.

— Ти просто май не схващаш — казва Джинджър. Оли не може да разбере чувството да си сокол, кръжащ над нива. Оли не е истински хищник като нея. Истинският хищник понякога убива дори, ако не е гладен. — Не беше ли идеята да се изправим сами срещу целия свят? Помниш ли? — казва.

Оли още повече се навъсва.

— Добре, какво е станало? — пита Джинджър.

— Става дума за бележника — отвръща Оли.

— Нали го дешифрира?

— Не, още не съм.

— Какво тогава?

— Към края лудият Ерик не е пишел с шифър.

— И?

— Как каза, че се казва бившата жена на новото ти гадже?

— О, по дяволите!

— По някое време миналата седмица Ерик, изглежда, се е срещнал с жена на име Рейчъл.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Хайде, разказвай.

Сега е ред на Джинджър да въздъхне.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Нямаш никакви емоции. Като Спок си. Сигурно трябва да се прегледаш. Не е нормално.

— Имаме сериозен проблем, Джинджър. Толкова сериозен, че е редно да се замислим за напускане на страната.

— Колко имаме в Швейцария?

— Достатъчно. — Оли става и отива до оръжейния шкаф, отключва и го отваря. — Винаги съм знаел, че ако системата се срине, то ще е заради теб и смесването на емоциите с бизнеса.

Тя се усмихва.

— За бога, Оли, всичко се срива по тази причина. Не знаеше ли? С биологията не можеш да се бориш.

— Можеш да се опиташ — казва той.

В спалнята Марти гледа през панорамния прозорец към изсъхналия дъб между къщата и хилавата растителност в блатистата земя зад имота. От небето се сипе сняг на парцали и пада върху реката, живите дървета и мъртвия дъб. Пейзажът е като излязъл от проклета поема на Робърт Фрост.

Обаче е прелестно. Джинджър го е описала твърде скромно. Това не е някаква си хижа, забутана в блатото. Това е голям имот. Красива къща. Картини по стените. Скъпи неща. Старецът, Даниъл, сигурно е скътал доста пари. И, точно както каза Джинджър, е голям образ.