Дан Малакин: Разкаянието

Марк, бащата на Лили, вече беше убеден, че Конрад ще й докара бели. Съмнителен като уебсайт от типа „.биз“, бяха буквалните му думи. Тогава тя ги отмина - момчета като Конрад, самоуверен, красив, добър в спортовете, сигурно бяха тормозили такива като Марк в училище, - но ако все пак имаше право?

Извади телефона си и отвори Инстаграм. Конрад не използваше социалните мрежи кой знае колко, но приятелите му го правеха и тя искаше да провери дали ще успее да го засече на някоя от снимките им от предишната вечер.

Застина, а кожата на тила й настръхна.

Това беше странно. Точно както с профила й в Джимейл по-рано, от този също беше изключена. Върна се на началната страница и провери Фейсбук, а после Снапчат. Все същото и при двете.

Запази спокойствие. Не изпадай в паника.

Включи се във всеки от тях и прегледа публикациите и съобщенията си със сърце, блъскащо в гърлото.

Нищо.

Издиша. Ето! Всичко случило се беше, че нейният едва крепящ се телефон се беше самоизключил и рестартирал.

Нищо по-злокобно от това.

Само дето тя не можеше да се отърси от същото онова чувство на дисбаланс като преди. Все едно някой бавно й отнемаше твърдата почва изпод краката.

Рейчъл слезе от автобуса при фитнес залата. Прекоси забързано рецепцията и отмина степ тренажорите с изглед към улицата, като не за пръв се зачуди на онези с достатъчна увереност да ги използват изцяло на показ пред минувачите. По нейно мнение никога не беше добра идея да показваш на света гротескно изкривеното си заради усилията лице. Втурна се в съблекалнята, доволна, задето, преди да тръгне от работа, беше облякла спортните си потник и шорти под униформата, така че сега трябваше единствено да свали престилката. Макар да се чувстваше удобно в тялото си, както винаги досега, мразеше да се преоблича на публични места заради начина, по който всички стрелкаха погледи наоколо, сравняваха и съдеха. Караше я да иска да се смали и да изчезне.

Ръстът й, това беше проблемът открай време - при височината си от сто и осемдесет сантиметра тя с лекота можеше да прекрачи всеки парапет, безпроблемно да се облече в мъжки панталони или може би дори и двете накуп - и нямаше какво да се направи по въпроса. Не съществуваха диети, таблетки или операция, които да окастрят някой и друг сантиметър. Беше й писано да се извисява над хората, докато е жива, да се чувства тромава и с грамадни пръсти, подадеше ли ръка на някого. Коренно различна от онова, което винаги беше искала да бъде, от Бека и останалите популярни момичета в училище: красиво миньонче.

Всъщност къде беше Бека? Трябваше да се срещнат тук след работа. Рейчъл хвърли поглед към часовника на стената и установи, че е шест без двайсет. Защо животът й все вървеше с десет минути назад? Нямаше време да я чака, не и ако се канеше да стигне до дома на Марк, за да прибере Лили в шест и половина. Може би така беше най-добре. И бездруго Бека беше непоносима във фитнес залата, предпочиташе да бъбри и да зяпа мъжете, вместо да тренира.

Рейчъл се запъти към помещението с тежестите, вдигна десеткилограмовата щанга от втория ред от долу нагоре и се завъртя да си намери място на постелките. Като забеляза кой е там, изсумтя ядосано.

Пит, приятелят на Конрад, стоеше до тренажора за набиране в дълбоко изрязан потник на „Рейдърс“, заобиколен от обичайната си банда подвикващи фукльовци. Безспорно имаха стегнати фигури, но винаги бяха толкова шумни и противни, а тя беше прекалено уморена и претоварена, та да ги понесе.

Обикновено не се появяваха преди шест. Защо тази вечер трябваше да дойдат по-рано?

За късмет се бяха скупчили около телефона на Пит и не я забелязаха. С надеждата, че няма да я разпознаят в гръб - прагът й на търпимост за техните „майтапи“ беше нисък, - тя понесе щангата към постелките. Завъртя глава да провери дали са я видели точно в мига, когато Пит вдигна очи. Повдигна немощно единия край на щангата в негова посока, жест, за който се надяваше, че казва: Здравей, но най-любезно те моля, остави ме на мира.

Пит притисна силно длан към устата си. Очите му зашариха и той заби лакът в ребрата на напомпания здравеняк, който задължително се преструваше, че нея изобщо я няма. Когато я зърна, мигом се облещи.

Какво им ставаше? Почувства се, все едно се е изтъпанила пред тях с едната си гърда, показала се навън. Останалите също я забелязаха. Зяпнаха едни към други, а после избухнаха в оставащ без дъх смях, като взаимно стискаха раменете си, за да се закрепят прави.