Дуглас Престон - Хищник

Том прегърна Сали и я понесе към дупката във фюзелажа, единственият път за навън. Улови мрежата и я вдигна, провря ръка над гредата и изтласка Сали към дупката. Тя се хвана за грапавия край и Том й помогна да излезе навън, отгоре на фюзелажа, което бе на осем стъпки от земята. Тя видя огъня, който избухна от опашката, запълзя по горивните шлангове и електрическите кабели, поглъщайки хеликоптера.

— Можеш ли да скочиш?

Сали кимна.

— Скачай!

— Какво още правите, че не скачате? — провикна се тя вече отдолу. — Хайде!

— Форд е вътре.

— Ще избухне…

Но Том бе насочил отново вниманието си към хеликоптера, където Форд, ранен, се опитваше да се изкачи по мрежата към отвора. Едната му ръка висеше безжизнена.

Том легна по корем и се добра до дупката, хвана здравата му ръка и го издърпа нагоре. Черен пушек се вдигна като голяма вълна в момента, в който освободи Форд и му помота да се озове върху фюзелажа, откъдето го плъзна към земята.

— Том! Бягай оттам! — извика Сали отдолу, докато помагаше на монаха да се отдалечи от разбитата машина.

— Хит още е вътре!

Пушекът вече се изливаше от отвора. Том скочи сред него и се наведе, откривайки долу слой чист въздух. Той запълзя към мястото, където последно бе видял сержанта. Мъжът лежеше в безсъзнание на една страна в пилотската кабина всред дъжд от отломки. Огнените вълни бяха опърлили кожата му. Том го подхвана, но Хит бе твърде едър и нямаше да успее.

Чу се глух звук, сякаш нещо избухна вътре във фюзелажа. Нагоре се издигнаха вълни топлина и дим.

— Хит! — Той го плесна по лицето и сержантът бавно вдигна клепачи. Плесна го отново, по-силно и очите отново се върнаха на фокус.

— Мърдай! Да излизаме!

Том му помогна да се изправи. Сержантът се залюля на крака, главата му се тресеше, от косата му капеше кръв.

— По дяволите…

— Излизай! Горим!

— Исусе…

Хит изглежда най-сетне осъзна какво става. Пушекът вече беше толкова гъст, че през него едва се виждаше. Движеха се един след друг. Измина цяла вечност, преди да се доберат до мястото, където фюзелажът на чопъра бе изкривен нагоре. Том се обърна, хвана ръката на Хит и я сложи върху мрежата.

— Слизай!

Въздухът не достигаше и задушливият пушек се впиваше като счупено стъкло в дробовете им.

— Слизай, по дяволите!

Мъжът започна да се спуска, по ръцете му се стичаше кръв. Том го следваше успоредно, опитваше се да го окуражава, но главата му се замайваше все по-силно. Щеше да изгуби съзнание, бе твърде късно. Всичко свърши. Усети, че хватката му се разхлабва…

И тогава нечии ръце се протегнаха, вдигнаха го и го хвърлиха далеч от огнения ад. Той падна тежко върху пясъка и миг по-късно Хит се сгромоляса до него с охкане. Сали скочи до тях — тя се бе изкачила на хеликоптера, за да ги измъкне навън.

Те се спъваха, залитаха, пълзяха, опитвайки се да се отдалечат колкото се може повече от горящата машина. Том накрая се сгърчи, задъхваше се и кашляше, не бе в състояние да се движи напред. Коленичил върху пясъка, той дочу глух тътен и почувства внезапната топлина, когато последният от резервоарите на хеликоптера избухна, изхвърляйки горящи парчета.

Изведнъж се появи странно видение: от огъня излезе мъж, обвит в пламъци, във вдигнатите му ръце имаше оръжие. Той спря несигурно, прицели се и стреля — след което бавно се олюля и рухна като статуя в горящия ад.

Том изгуби съзнание.

Нощта бе паднала над Природонаучния музей в Манхатън. Нежен вятър шумолеше в листата на стария чинар в парка на музея и каменният фонтан с причудливи фигури се взираше със слепите си очи срещу отдавна притъмнялото небе. Дълбоко в сутерена на сградата, в лабораторията по минералогия, светеше лампа — Мелъди Крукшанк седеше приведена над микроскопа и наблюдаваше деленето на група клетки.

Това траеше от три часа и половина. Венерините частици предизвикваха удивително ускоряване на растежа — истинска вакханалия на деление. Отначало Мелъди си мислеше, че частиците могат да задвижат някакво раково новообразувание, недиференциран грозд от злокачествени клетки. Но това бе много преди да осъзнае, че тези клетки не се делят като раковите или дори като нормални клетки в една култура.

Не — тези клетки се видоизменяха .

Групата клетки бе започнала да придобива характеристиките на бластоцист, топчето от клетки, което се формира от оплодена яйцеклетка. Когато клетките бяха продължили да се делят, Мелъди бе видяла в средата на бластоциста да се очертава тъмна ивица. Изглеждаше точно като т.нар. примитивна ивица, която развиват всички хордови ембриони — което би било евентуална форма на спиналната хорда и гръбна кост на развиващото се живо същество.