Дуглас Престон - Хищник

— Иска ми се да видя какво има отвъд този ръб. Тук сме открити отвсякъде.

— С онова око в небето, навсякъде ще сме открити.

— Дали още ни наблюдават? — попита Сали.

— Можеш да бъдеш сигурна. И имам подозрението, че ще изпратят хеликоптер. Бих казал, че разполагаме с десет, най-много двайсет минути.

— Това е напълно безсмислено. Наистина нямаме представа какво става.

Форд поклати глава:

— Единственото, за което се сещам, е динозавърът.

— Какъв интерес могат да проявяват те към един динозавър?

— Струва ми се много по-вероятно някой бомбардировач случайно да е изгубил водородна бомба, или пък секретен сателит да се е разбил — нещо от тоя сорт.

Форд поклати тава:

— Кой знае защо аз не мисля така.

— Но дори ако става въпрос за динозавъра, защо им е да ни преследват? — попита Том.

— За да получат информация.

— Каква информация? Ние представа нямаме къде се намира.

— Те обаче не го знаят със сигурност. Разполагаме с бележника, а аз имам и схемата от радара за подземно сканиране. С всяко от тези неща те могат да намерят фосила за няколко дни.

— А когато вземат от нас онова, което им трябва?

— Ще ни убият.

— Не го вярваш наистина.

— Не го вярвам, Том. Знам го. Те вече се опитаха да ме убият.

Форд се изправи на крака, Том го последва с усилие и помогна на Сали да стане. Монахът тръгна през каменното плато с обичайната си забързана крачка към ръба на каньона; кафявото му расо замиташе земята при всяка негова стъпка.

Витлата вече се въртяха, когато Масаго скочи в хеликоптера, закривайки лице срещу праха и пясъка. Той се провря покрай седмината членове на десантната група за секретни операции и седна на една обърната назад седалка. Командирът на десантниците му подаде чифт слушалки с микрофон, включени към тавана с черен кабел. Той ги сложи на главата си и намести микрофона, когато хеликоптерът се издигна; вратите бяха още отворени и разкриха за миг ръба на горния каньон; плъзнаха се над платата и отминаха зейналата пукнатина, потънала дълбоко в земята. Слънцето стоеше почти отвесно над тях и пейзажът отдолу изглеждаше напечен до червено.

Върху покрития с мокет под на чопъра Масаго разгъна топографска карта на района с целите в мащаб 1:24000. Все още предпочиташе хартиените карти пред електронните; хартията по някакъв начин му даваше усещане за пейзажа, което електронната версия не правеше. Изображенията от безпилотния самолет, кръжащ невидимо на двадесет и пет хиляди стъпки височина, показваха, че обектите се опитват да се спуснат по каньона и се насочват към една дълбока долина със сложен релеф. Това бе дяволско място за издирване, но от друга страна имаше предимството да е район, чийто периметър може да бъде охраняван.

Когато Масаго свърши маркирането върху картата с червен молив, той я подаде на ръководителя на групата, сержант първи клас Антъни Хит. Хит я разгледа, без да казва нищо и започна да пренася маркировката на маршрута върху картата в GPS устройството си. Мъжът бе получил последната заповед за патрулиране непосредствено преди да излетят, без какъвто и да е коментар или несъгласие, дори когато Масаго съобщи за евентуалната необходимост да бъдат убити цивилни американци. Разбира се, наблегна на това, че става дума за биотерористи, които притежават свръхопасен микроб. Знаеше, че повечето хора не са подготвени да приемат сложни истини — по-добре беше нещата да се опростяват.

Той гледаше как Хит работи. Хит бе сдържан афроамериканец в страхотна физическа кондиция, с високо махагоново чело, ясни кафяви очи и подчертано хладнокръвие. Бе облечен в пустинен камуфлажен костюм и военни ботуши, носеше автоматична карабина М4, пригодена за 6,8 мм. куршуми и снабдена с лазерен прицел. В колана си бе пъхнал револвер Рюгер 22 Магнум, ексцентричен избор за войник от специалните части, но Масаго го одобряваше. Носеше боен нож, произведен по поръчка от Трейс Риналди — още един избор, който говореше добре за него. Масаго бе позволил на Хит сам да си избере екипировката: и сержантът бе решил хората му да бъдат по-леко въоръжени и по-бързи, без да се товарят с допълнителни муниции, да носят само еднолитрови манерки, без гранати или резервни пълнители и без обичайните бронежилетки от кевлар. Нито пък характерното за спец частите автоматично оръжие. Това все пак не беше операция в центъра на Могадишу срещу тежковъоръжени лоши момчета, които се изливат от всеки вход.